Излезе в главния коридор, репетирайки наум какво ще каже на Алекс и как ще го каже. Всичко изречено от него щеше да бъде прегледано от марсианската комуникационна служба и той не искаше да казва нищо, което би могло да се изтълкува погрешно. Проблемът тук беше, че той винаги знаеше какво има предвид и не виждаше чуждите тълкувания, преди някой да ги е направил. Може би трябваше просто да пусне няколко шеги и да изтъкне, че е готов да събере всички отново заедно.
Когато терминалът му избръмча с искане за връзка, той го прие. Умът му бе настроен да очаква Алекс, макар че светлинното забавяне правеше това невъзможно. От екрана му се намръщи Дръмър.
— Господин Холдън, чудех се дали можете да се отбиете в помощния офис на сигурността.
— Предполагам — отвърна Холдън, обзет от внезапна предпазливост. Все още наполовина очакваше да се окаже, че Дръмър играе някаква своя игра. — Има ли нещо, което трябва да узная веднага?
Някъде зад нея се изсипа поток от ругатни, които се усилваха. Дръмър отстъпи встрани и Фред се навря в екрана.
— Ако говорехме за това по мрежата, нямаше да идваш тук.
— Ясно — каза Холдън. — Идвам.
Когато пристигна в офиса, Фред крачеше насам-натам, стиснал ръце зад гърба си. Кимна му отсечено за поздрав. Дръмър, седнала на мястото си, бе пример за онзи строг професионализъм, създаден специално да не дава на шефа повод да ти крещи. Ами, хубаво. Холдън не възразяваше да крещят на него.
— Какво има?
— Медина е в радиомълчание — съобщи Фред. — Трябваше да докладва тази сутрин, но сред цялата тази бъркотия не се разтревожих. Оттогава пропусна още две възможности. И… Дръмър, покажи му.
Шефката на сигурността изкара на екрана схема на Слънчевата система. В този мащаб дори Юпитер и Слънцето изглеждаха просто като светли пиксели. Хиляди точици показваха трафика в системата. Кораби и бази, сателити, сонди и навигационни маяци. Обобщена картина на цялото човечество. Един жест и дума и повечето от този хаос изчезна. Остана да свети само група от около двайсетина зелени точки, с думата НЕОПРЕДЕЛЕН на мястото, където трябваше да е идентификационният код. Нечия статистика, пусната с малка, но значителна корелация.
— Веднага щом станцията замлъкна — каза Дръмър, — видяхме тези. Двайсет и пет нови реактивни следи. Всички те имат сигнатури на двигателите, съответстващи на марсиански военни кораби, и се носят с висока тяга към Пръстена.
— Висока тяга?
— Осем до десет g като начало и увеличават, което ще рече, че напрягат двигателите си до дупка.
Холдън подсвирна. Фред спря да крачи и лицето му бе спокойно по начин, който говореше красноречиво за яростта му.
— На Медина са моите хора. Ако станцията е компрометирана или ако тези нови кораби отиват там да извършат някакво насилие, това ще бъде сериозна пречка пред участието ми в новото ръководство на СВП.
— Тоест да го духат?
— Да.
— Пътят до Медина е дълъг — отбеляза Холдън. — Даже при тази тяга ще им отнеме известно време. Но не мисля, че можем да ги изпреварим.
— И да ги изпреварим, няма какво да направим. Дори да взема всички кораби, с които разполагам, една марсианска фрегата може да превърне станцията в истински ад. Освен това дори „Росинант“ ще им отстъпва значително по огнева мощ.
— Да се чуди човек откъде са намерили марсиански военни кораби — каза Холдън.
— Непременно ще попитам Доус за това, веднага щом му кажа какво мисля за неговата размяна на пленници в знак на добра воля. След колко време „Росинант“ ще е готов за полет?
— Ако пришпорим нещата, можем да потеглим след пет дни.
— Госпожо Дръмър, моля насочете всички свободни екипи за довършване на ремонта и проверката за безопасност на „Росинант“.
— Слушам — изпъна се Дръмър и превключи екрана си на работното разписание на строителния барабан. Фред заби поглед в краката си, после го вдигна пак.
— През следващите няколко дни ще съм зает да слагам в ред Тихо за Дръмър. Бих искал ти да надзираваш работните екипи на „Роси“.
— Не смятах да правя нещо друго.
— Добре — кимна Фред. После промълви, почти с копнеж: — Хубаво би било да видя пак Луната.
Холдън положи усилие да изчака, докато се прибере в квартирата си, но загуби търпение, щом стигна до асансьора. Отвори съобщението на Алекс и нагласи камерата да записва отговора му.
— Здрасти, Алекс. Знаеш ли, забавна история. Изглежда, ще се видим по-скоро, отколкото мислехме…
29.
Наоми
Знаеше, че трябва да го очаква. Като връщане към лош навик се появиха мрачните мисли: в кои проводници тече достатъчно силен ток, за да спре сърце, кои стаи са достатъчно малки да бъдат запечатани и изпразнени от въздух, по какви начини медицинските автомати могат да бъдат подлъгани да приложат свръхдоза. И шлюзовете. Винаги шлюзовете. Идеите не бяха натрапчиви, поне засега. Просто мозъкът ѝ отбелязваше неща, които я интересуваха. Най-лошото щеше да дойде по-късно. Ако му позволеше.