Така че вместо това тя се разсейваше. Не с новинарските емисии, които вървяха непрекъснато навсякъде. Те само я караха да се чувства по-безпомощна. Не с разговори със старите си приятели. Те в най-добрия случай я оставяха с усещането, че лъже. А в най-лошия — че се превръща в по-ранна версия на себе си, за която мрачните мисли бяха по-естествени. Това, което Наоми имаше, бе работата. Всички онези прости задачки, като проверка на инвентара и подмяна на въздушните филтри, винаги под бдителния поглед на някой надзирател. Когато говореше, говореше учтиво и разточително; както би си бъбрил всеки от членовете на екипажа. Това създаваше у другите илюзията, че е една от тях — нещо, което цупенето в койката нямаше да направи. Ако имаше някаква надежда, тя бе да намери начин да използва странния си статут в групата. И в отношенията си с Марко.
Отначало опитваше да се разсейва с мисли за истинския си екипаж. Алекс и Еймъс. Джим. Сега дори най-хубавите ѝ спомени за тях бяха примесени с чувство за вина и болка, така че вместо това тя започна да запълва ума си с технически задачи. В камбуза, докато другите се радваха на картините на разрушението, тя размишляваше за производителността на реактора, като започна с размера на камбуза, а после с предполагаемите изисквания към рециклиращите системи за въздуха и водата, като се ръководеше от приблизителния процент, който „Роси“ отделяше за тях. По време на смяната си за сън, докато се въртеше в противоускорителната койка и постоянната тяга от една трета g я притискаше към гела като ръка върху гърдите ѝ, тя си припомняше електрическата мрежа на „Роси“ и се опитваше да прецени как логиката на нейния кораб би се приложила към този. Мислеше за това като за медитация, защото бе прекалено опасно да признае — дори пред себе си, — че крои планове.
И все пак, дребните неща се сглобяваха в едно. Една кутия за инструменти в работилницата имаше огъната закопчалка, която за няколко минути би могла да бъде разбита. Шестограмите вътре щяха да отворят панела за достъп на стената на асансьора между каютите на екипажа и въздушния шлюз, където се съхраняваше резервният диагностичен комплект на комуникационната система. Ако човек разполагаше с няколко минути, без да го прекъсват, би могъл да излъчи съобщение. Кратко. Ако имаше нещо за казване или някой, на когото да го каже.
Разполагаше с доста такива планове. Път за промъкване между обшивките, за да завладее отбранителните оръдия. Начин да използва краден ръчен терминал, за да направи копия на инженерния софтуер. Как да накара въздушен шлюз да извърши принудителен цикъл, като фалшифицира аварийните кодове от лазарета. Повечето бяха просто фантазии, възможни на теория, но не и нещо, което някога би имала причина да опита. Няколко обаче бяха доста изпипани. Но всички се обезсилваха от един прост, неизбежен факт: първото ниво на всяка защита бе винаги физическо. Дори да намереше начин да поеме контрол над целия кораб с помощта на магнит и парче тиксо, това нямаше да има значение, защото Син или Ааман, или Бастиен щяха да ѝ пуснат един куршум, преди да е успяла да го направи.
Затова тя го наричаше медитация и отблъскваше напиращия мрак. И понякога — като кротуваше, не безпокоеше никого и държеше ума и сетивата си изострени — чуваше нещо, което не би трябвало да чуе.
Карал, пазачът ѝ за тази смяна, говореше с някаква жена на име Сарта, докато Наоми търкаше палубата наблизо. Истината бе, че корабът е прекалено нов, за да се нуждае от основно чистене, но все пак беше някаква работа. Крилатия, който пръв я бе следял на Церера, излезе от каютата си в марсианска военна униформа. Наоми вдигна поглед изпод косата си. Крилатия видя Карал и Сарта да стоят заедно. Ревността, която пробяга за миг по лицето му, си бе все същата, откакто хората са слезли от дърветата.
— Здравейте всички — поздрави Крилатия, провлачвайки изкуствено думите. — Víse mé! Bin Marteño, sa sa? Здрасти, здрасти, здрасти!
Карал се изкиска, а Сарта изглеждаше раздразнена. Крилатия мина по тесния коридор с престорена кривокрака походка. Наоми се отмести да му направи място.
— Нямаш ли какво друго да правиш, освен да си играеш на маскарад? — попита злъчно Сарта.