— Не чакай под вода — отвърна Карал. — Чух, че първо ще вземаме пленници. Лиано прати тайно съобщение до Церера. По тесен лъч. Hamechie за пленниците.
— Аз чух друго — побърза да го опровергае Крилатия и думите му бяха предназначени повече за Сарта, отколкото за Карал. — Чух, че бил само един. Сакай. И дори това… — Той сви рамене.
— Дори това? — повтори Сарта и имитира жеста му. Крилатия почервеня от гняв.
— Всички знаят как е — каза Крилатия. — Понякога казват на мъртвите, че ще живеят. Карал, ти беше там. Андрю и Чучу? Как помощта идвала, а после: съжаляваме, колко тъжно?
— Esa умряха като войници — изтъкна Карал, но смисълът бе стигнал до съзнанието му. Това личеше по ръцете и ъгълчетата на устата му. А после, сякаш осъзнал грешката си, той погледна към Наоми. Тя запази изражението си безстрастно и отегчено, насочила вниманието си към шева на палубата и тънката пластмасова шпатула, с която го човъркаше. Потокът от мисли не стигна до лицето ѝ.
Сакай бе името на новия главен инженер на Тихо и ако ставаше дума за същия човек, значи той бе един от хората на Марко. И го бяха хванали, иначе нямаше да го наричат пленник. Тя духна косата от очите си, премина към нов шев и започна отначало.
— Обратно на работа, а? — подхвърли Карал.
Крилатия изпръхтя презрително, но се върна в каютата си, за да направи каквото му бе наредено. Карал и Сарта продължиха да флиртуват, но мигът бе отминал и скоро останаха пак само Карал и Наоми, търсещи начин да убиват времето.
Докато притискаше пластмасата към шевовете и изстъргваше каквото се е събрало там, а после пак отначало, тя се опита да намести тази нова информация в голямата схема на нещата. Марко се бе надявал тя да доведе „Росинант“ на Церера. Но Сакай знаеше, че корабът се нуждае от ремонт, и сигурно бе предал тази информация на шефа си.
Наоми бе смятала, че Марко иска кораба ѝ заради това коя и каква е тя. И може би наистина причината бе отчасти тази. Или може би всъщност бе искал да получи достъп до кораб, който ще е очакван и приет радушно на станция Тихо. Защо, Наоми не знаеше. При навика на Марко да влага плановете си един в друг, той би могъл да използва „Роси“, а и нея, по десетина различни начини. Нещо повече, възникваше въпросът дали Сакай е в опасност. Дали те се страхуваха, че Фред ще го екзекутира? Може би. Или пък бе нещо друго.
Както и да е, сега тя знаеше повече отпреди и също като огънатата закопчалка на кутията за инструменти, това ѝ даваше възможности, които не бе имала по-рано. Зачуди се какво ли биха сторили на нейно място Джим, Еймъс или Алекс, как биха взели и използвали това късче информация. Всъщност въпросът бе чисто теоретичен, защото тя знаеше какво би сторила Наоми Нагата и то не бе нещо, което някой от тях би направил.
Когато палубата бе чиста, тя пусна шпатулата в рециклатора, стана и се протегна. Коленете и гръбнакът я боляха от гравитацията и ѝ се искаше да не бързаха толкова да стигнат там, където отиваха. Не че имаше значение.
— Ще си взема един душ — каза тя. — Кажи му, че искам да поговорим.
— На кого? — попита Карал.
Наоми повдигна вежда.
— Кажи му, че майката на неговия син иска да поговорят.
— Изкарал си го на бойното поле? — ахна Наоми. — Дотам ли стигнахме? Деца войници?
Усмивката на Марко изглеждаше почти тъжна.
— Мислиш го за дете?
Машините за упражнения бяха празни, с изключение на неговата. В безтегловност всички от екипажа щяха да прекарват часове в омекотяващия гел или вързани към някой от механоботите. Под тяга повечето от тях получаваха предостатъчно от собствената си тежест. Но Марко бе там, в пълен спортен екип, с ивици плат, омотани около дланите му, и дърпаше надолу широки ленти, които му се съпротивляваха. Мускулите на гърба му шаваха при всяко движение и Наоми бе сигурна, че той съзнава това. През живота си бе познавала много силни мъже. Знаеше разликата между мускули, пораснали от работа и от суетност.
— Според мен се фука, че той е отговорен за падането на онези скали на Земята — каза тя. — Като че ли това е нещо, с което да се гордееш.
— Наистина е повод за гордост. И е повече, отколкото ти или аз можехме да направим на неговата възраст. Филип е умен и е водач. Дай му още двайсет години и може да управлява Слънчевата система. Или нещо още по-голямо.
Наоми се приближи и изключи програмата за упражнения. Широките ленти в ръцете на Марко омекнаха с едва доловимо съскане.
— Не бях свършил — укори я той.
— Кажи ми, че не затова ме доведе тук — настоя тя. — Кажи ми, че не ме отвлече, за да ми покажеш колко добър баща си бил и какво хубаво момче си отгледал. Защото ти го предаде.