Смехът на Марко бе тих, топъл, звънлив. Той се зае да размотава плата от дланите си. Би било толкова лесно да го нарани, докато го прави, затова изпита сигурност, че той има някакво скрито средство да се защити. А ако ли не, то впечатлението, че може да има, бе достатъчна защита. Но Наоми не бе дошла тук да го убива. А да го накара да ѝ каже нещо.
— Така ли мислиш? — попита той.
— Не — отвърна тя. — Мисля, че го направи, за да се изфукаш. Аз те зарязах, а ти си такова момченце, че още не можеш да го понесеш. Затова, когато дойде големият ти миг, трябваше да съм тук, за да го видя.
Това бе вярно, общо взето. Тя наистина виждаше удоволствието му от властта му над нея. Даже странният ѝ половинчат статут в екипажа бе част от това. Да я затвори в клетка би било безмълвно признание, че тя представлява заплаха. А той искаше от нея сама да види, че е безсилна, да изгради сама стените на затвора си. Едно време това би сработило. Тя бе готова да се обзаложи, че той не осъзнава, че онова време е отминало.
А също така бе готова да се обзаложи, че е отминало. Но когато той присви очи срещу нея и поклати глава, тя пак усети как унижението свива гърлото ѝ, познато като стар навик. Така че може би истината бе по-сложна.
— Върнах те на страната на победителите, защото си майка на моя син и винаги ще бъдеш. Всичко друго е просто щастливо съвпадение. Че имаме възможност да намерим някакво чувство на завършек между нас…
— Дрън-дрън. Завършек? Ти загуби. Край. Казваш, че не е завършено, само защото още не си спечелил. Аз си тръгнах. Пожертвах всичко, защото да нямам нищо далеч от теб бе по-хубаво, отколкото да имам всичко и да съм твоя марионетка.
Той вдигна ръце в насмешлив умиротворителен жест. Не действаше. Не още.
— Разбирам, че ти виждаш нещата различно. Не те виня за това. Не всеки има силата да бъде войник. Мислех, че ти я имаш. Мислех, че мога да разчитам на теб. И когато ти рухна под тежестта, да, отведох сина ни на място, където знаех, че ще е в безопасност. Ти ме обвиняваш, че съм го държал далеч от теб. Но ти би направила съвсем същото, ако имаше тази власт.
— Бих — потвърди тя. — Щях да го взема с мен и никога повече нямаше да видиш някого от двама ни.
— Тогава каква е разликата между нас? — Кожата му бе оросена от пот. Той взе една кърпа от стойката и подсуши лицето и ръцете си. С ума си тя съзнаваше, че е красив, както са красиви дъгоцветните крилца на трупна муха. Усети как я наляга отвращение към самата себе си, че е позволила този мъж да бъде за нея каквото беше, и разбираше, че това е част от намеренията му. Мрачните мисли се размърдаха в продълговатия ѝ мозък. Те нямаха значение. Тя бе дошла тук да разгадае една гатанка.
Той остави кърпата.
— Наоми…
— Значи е заради Холдън, нали? Доведе ме тук като… какво? Застраховка срещу него?
— Не ме е страх от земния ти тъпкач — процеди Марко и Наоми усети грубостта в гласа му като животно, надушващо далечен огън.
— Мисля, че те е страх — каза тя. — Мисля, че си искал да го махнеш от дъската, преди да започнеш тази работа, и аз е трябвало да го вкарам в капана. Защото не си можел да си представиш, че ще дойда сама. Че няма да доведа мъж, който да е силен вместо мен.
Марко се изкиска, но смехът прозвуча напрегнато. Отиде до постелката за упражнения, грабна тъмната си роба и се напъха в нея.
— Опитваш се да се убедиш в нещо, Кокалче.
— Знаеш ли защо съм с него?
Ако Марко бе умен, нямаше да се хване на тази стръв. Щеше да си излезе и да я остави сама сред машините. Но ако бе успяла да го ядоса, макар и мъничко…
— Предполагам, че си падаш по властни мъже — подхвърли Марко.
— Защото той е онова, на което ти се преструваш.
Видя как ударът ѝ попадна в целта. Не можеше да каже какво точно се промени в него, но онзи Марко, когото виждаше, откакто я доведоха тук — спокойният, уморен от света, самоуверен лидер на най-големия преврат в човешката история, — бе изчезнал, захвърлен като маска. На негово място стоеше изпълненото с ярост момче, което веднъж едва не бе я погубило. Смехът му не бе нито тих, нито топъл, нито звънлив.
— Е, почакай само и ще видим колко ще му помогне това. Великият Холдън може да се мисли за недосегаем, но всички кървят.
Ето. Това бе парченце информация. Получаваше се. Може да бяха само заядливи думи, празна заплаха. А може би току-що ѝ бе казал, че плановете му все още включват „Росинант“.
— Нищо не можеш да му направиш — каза тя.
— Нима? — попита Марко, оголил зъби като шимпанзе. — Е, може би ти ще му направиш.