Врътна се рязко и излезе с големи крачки от стаята. Остави я сама, както трябваше да направи преди минута. Или преди десетилетие и половина.
— Свърши ли? — попита Син и кимна към полуизяденото блокче леща с ориз в чинията ѝ. На екрана в камбуза някакъв марсиански генерал блъскаше по масата, зачервен от ярост, която приличаше много на страх. Той описваше страхливостта на хората, извършили тази варварщина не само срещу Земята, а и срещу човечеството. Горе-долу на всяко трето изречение някой в края на масата на Наоми повтаряше думите на генерала с тънък, крякащ глас, като излязъл от детско анимационно филмче.
Тя отчупи още едно парченце от блокчето леща и го пъхна в устата си.
— Кажи-речи — отвърна. Сложи таблата и остатъка от блокчето в рециклатора и тръгна обратно към асансьора. Син я следваше, извисен над нея. Тя така бе потънала в мислите си, че почти не го забеляза, преди да заговори.
— Чух, че си се карала с el jefe — каза Син. — Etwas á Filipito?
Наоми издаде неопределен гърлен звук.
Син се почеса по белега зад лявото ухо.
— Es ип bon coyo, синът ти. Знам, че ти не би избрала това, но… Филипито също чу. Прие го тежко.
Асансьорът спря и тя излезе, следвана от Син.
— Прие го тежко?
— Не много — отвърна Син. — Ама разбра. Мъж е нашият Филипито, но не толкова, че да не се интересува от мнението ти, нали? Ти си му майка.
Най-покъртителното бе, че тя наистина разбираше. Наоми кимна.
По-късно, на койката си, сплела пръсти зад тила си, тя се взираше нагоре към чернотата на тавана. Интерфейсният екран отстрани бе мъртъв. Не ѝ липсваше. Бавно, тя сглоби каквото знаеше.
Марко бе извършил покушения срещу лидерите на Земята, Марс и СВП, но бе успял да убие само генералния секретар на ООН. Беше се опитал да докопа „Росинант“, преди да извърши някое от покушенията. Бе причинил на Земята най-тежката катастрофа от измирането на динозаврите насам. Имаше марсиански бойни кораби и оръжия, но с нищо не показваше, че си сътрудничи с марсианското правителство или флот. Всички тези неща вече ги знаеше, нищо ново. Така че какво бе новото?
Три нови неща, и може би само толкова. Крилатия мислеше, че опитите за размяна на Сакай може да имат за цел по-скоро да вдъхнат увереност на пленника, отколкото действително да го върнат. Второ, Марко ѝ бе намекнал, че Холдън още е в опасност, и трето, че може би тя ще е тази, която ще го нарани.
А също, под всичко това, нейната увереност, че докато Марко не е изнесъл своята реч, не се е поставил във фокуса на вниманието на цялото човечество, атаката е извършена само наполовина. И ако Сакай мислеше, че ще остане пленник, нещата щяха да тръгнат накриво. Това бе интересно. Какво би могъл да знае Сакай…
О.
Фред Джонсън бе жив и станция Тихо не беше в ръцете на Марко. Холдън бе в опасност. Тя щеше да е тази, която ще го нарани.
Това означаваше, че „Роси“, също като „Агустин Гамара“ преди него, е нагласен така, че магнитната му бутилка да откаже. Вероятно докато е в док. Фред Джонсън, Джеймс Холдън, а покрай тях и главен инженер Сакай, и всички на станцията щяха да умрат в огнено кълбо, когато софтуерът, написан от нея преди цял един живот, решеше, че това трябва да стане.
Всичко се случваше отново и тя не бе в състояние да го спре.
30.
Еймъс
Движеха се пеш. Облаците не бяха наистина облаци, а дъждът, който ги шибаше, се състоеше повече от пясък и сажди, отколкото от вода. Вонята на разровена земя и гнилоч ги обгръщаше отвсякъде, но студът я потискаше дотам, че като цяло миришеше просто на студ. Съдейки по това как дърветата бяха съборени в една посока — с листата горе-долу на североизток и корените на югозапад, — той се надяваше, че се движат към по-слабо пострадала територия. Поне докато не наближат брега и наводнените области.
Предполагаше, че в Балтимор най-малко проблеми са имали хората в сградата на проваления аркологичен проект по средата на града. Тя бе проектирана да удържи между масивните си стоманено-керамични стени цяла екосистема. Фактът, че не бе свършила никаква работа, не бе толкова важен, колкото че бе висока и предвидена за издръжливост. Дори долните няколко етажа да се озовяха под водата, в горната част щеше да има много хора, които да преживеят най-лошото. Даже Балтимор да потънеше в морето, аркологичната сграда щеше да остане да стърчи като остров.
Освен това кварталът, където се намираше, бе скапан. Ерих и биячите му притежаваха поне част от него. И стига останалото да не попаднеше под контрола от някого от големите играчи — Лока Гриега или „Златният клон“, — те вероятно биха могли да го завладеят с една решителна атака. А и дори Ерих да не бе оцелял, все щеше да намери някого, с когото да преговаря. Само се надяваше да не са „Златният клон“. Тези хора, според неговия опит, бяха шибани гадняри.