Точно това бе мястото, на което искаше да бъде.
Еймъс застана в края на собствеността, сви ръце около устата си и извика:
— Хей! Вие в къщата! Там ли сте?
Изчака една дълга минута, нащрек за признаци на движение. Нещо зад пердетата на предния прозорец. Нищо в снайперисткото гнездо. Значи може би все пак бяха просто врабчета.
— Хей! Вие в къщата! Казвам се Еймъс Бъртън и искам да направя размяна!
Раздаде се мъжки глас, остър и гневен.
— Това е частна собственост!
— Точно затова си дера гърлото тук, вместо да позвъня на шибания звънец. Чух, че си подготвен за тази гадост. Мен ме хвана със свалени гащи. Правя размяна срещу оръжия.
Настъпи дълга тишина. Той се надяваше копелето да не го гръмне, но не бе изключено. Животът представляваше риск.
— Какво предлагаш?
— Воден рециклатор — извика Еймъс. — Намира се отзад в пикапа ми.
— Имам си.
— Може да ти потрябва още един. Не мисля, че в близко време ще произвеждат нови. — Той преброи наум до десет. — Ще дойда до къщата да поговорим.
— Това е частна собственост! Не пресичай линията!
Еймъс отвори вратата и се усмихна с най-широката си глупава усмивка.
— Всичко е наред! Ако бях въоръжен, нямаше да търся оръжие, нали? Не ме застрелвай, дошъл съм само да поговорим.
Той премина линията, като остави вратата зад себе си отворена. Държеше ръце във въздуха, с разперени пръсти. Виждаше как дъхът му излиза като пара пред него. Наистина бе застудяло. Това нямаше да се оправи скоро. Той се зачуди дали не трябваше да каже, че има нагревател.
Предната врата се отвори и мъжът излезе. Беше висок и слаб, с глупаво, жестоко лице и винтовка, насочена в центъра на гърдите на Еймъс. Сигурно беше адски незаконна по правилата за притежаване на оръжие на ООН.
— Здрасти — поздрави Еймъс и махна с ръка. — Името ми е Еймъс.
— Каза го вече.
— Не разбрах твоето.
— Не съм го казвал.
Мъжът мина напред да се прикрие зад фалшивата си военна кола.
— Хубава пушка — отбеляза Еймъс, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати.
— Че и работи — отвърна мъжът. — Събличай се.
— Моля?
— Добре ме чу. Ако искаш да правим размяна, докажи, че не криеш никакви оръжия. Събличай се!
Е, това не беше предвидено, но какво пък толкова. Нямаше да е първият срещнат от него човек, който се възбужда от чувството за сила. Еймъс смъкна ризата си и събу обувките една по една, после остави панталоните си да се свлекат и излезе от тях. Студеният въздух хапеше кожата му.
— Добре — рече. — Освен ако не съм си заврял пистолет в задника, можем да се съгласим, че нямам оръжие, нали?
— Добре — кимна мъжът.
— Виж, ако още се притесняваш, можеш да пратиш някого да огледа дрехите. А ти ще ме държиш на мушка, за да си сигурен, че няма да опитам нещо.
— Не ми казвай какво да правя.
Това беше добър признак. Показваше доста голяма вероятност мъжът да е тук съвсем сам. Еймъс хвърли поглед към тавана. Ако имаше втори човек, там би било мястото, където да се разположи. Малки сиво-кафяви крилца изпърхаха като отговор на въпроса му.
— Къде е този рециклатор?
— На около три мили надолу по пътя — каза Еймъс и посочи с палец. — Мога да го докарам тук за час, без проблем.
— Няма нужда — отвърна мъжът, вдигна пушката на рамото си и се прицели в Еймъс. Дулото изглеждаше огромно като пещера. — Мога и сам да си го взема.
Преди да успее да натисне спусъка, нещо се втурна през двора като порив на вятър. Само че този вятър имаше зъби. Мъжът залитна назад, после изквича от объркване и болка. През дните след напускането на Преизподнята блокиращите химически вещества бяха загубили силата си и Прасковка се движеше прекалено бързо, за да може Еймъс да я проследи с поглед. Сякаш се бе превърнала в разярено колибри. Мъжът рухна на колене, пушката му внезапно бе изчезнала, а единият му пръст бе счупен и кървеше. Докато се превиваше да стисне счупената си ръка, винтовката изтрака и отстрани на тялото му зейнаха рани.
А после Прасковка спря неподвижно, с развян на вятъра затворнически халат и опръскана от горе до долу с кръв. В едната си ръка държеше винтовката. Свлече се бавно на земята. Докато Еймъс си обуе пак панталоните и стигне до нея, очите ѝ се бяха подбелили и тя повръщаше. Той я покри с ризата си и зачака пристъпът да отмине. Това отне не повече от пет минути и тъй като никой друг не излезе от къщата да провери какво става или да отмъсти, Еймъс бе доста сигурен, че убитият е бил ерген.
Прасковка потрепери веднъж, замря, а после оцъклените ѝ очи живнаха.