— Хей — каза тя. — Спечелихме ли?
— Първия рунд — кимна Еймъс. — Всеки път ли е така?
— Аха — потвърди тя. — Не е чак толкова велико като замисъл.
— И все пак понякога е полезно.
— Вярно. Ти добре ли си?
— Малко ми е студено — рече Еймъс. — Но няма да умра. Ти остани малко тук, а? Аз ще ида да проверя какво е положението вътре.
— Ще дойда с теб — заяви тя и се опита да седне. Той сложи ръка на рамото ѝ. Не се наложи да я натисне, за да я задържи на земята.
— Аз влизам пръв. Ще се изненадам, ако няма подготвени капанчета.
— Добре — прошепна тя. — Тогава аз ще почакам тук.
— Хубав план.
На другата сутрин тръгнаха призори. И двамата бяха облечени в професионални термокостюми, макар че неговият бе малко тесен, а Прасковка бе принудена да запретне маншетите си. В бункера под къщата откриха достатъчно провизии за година-две: екипировка, оръжия, муниции, висококалорични дажби, купчина изненадващо скучна порнография и сбирка от красиви, ръчно издялани комплекти за шах. Най-добрата находка обаче не бе в бункера. В гаража имаше шест неизползвани, но добре поддържани велосипеда с чанти към тях. Даже с дългите пушки, преметнати през рамо, и торби, пълни с вода и храна, те прекосиха града и стигнаха до магистралата за половин час. До обяд бяха изминали по-голямо разстояние, отколкото за три дни пеш. От Преизподнята до офиса на Ерих бяха може би седемстотин километра. Пеш бяха успели да извървят по-малко от трийсет. С велосипедите покриваха над два пъти повече. Балтимор беше на около девет дни път, при условие че нищо не се обърка. Което при дадените обстоятелства изглеждаше малко прекалено оптимистично. И все пак.
По обяд спряха да похапнат. Беше толкова мрачно, сякаш е час преди разсъмване. Дъхът на Еймъс излизаше на пара, но при тези физически усилия и с термокостюма не усещаше студ. Прасковка също изглеждаше хилядократно по-добре. Усмихваше се и по бузите ѝ имаше малко цвят. Седяха на стара пейка край пътя, обърната на изток. Гледката се състоеше от кал и разпилени отломки.
И все пак на хоризонта сиянието на нещо голямо — град или пожар — озаряваше облаците отдолу, златисто върху сивото. Така че може би дори краят на света си имаше красиви моменти.
Прасковка отхапа от блокчето си и отпи вода от самопречистващата манерка.
— Това смущава ли те?
— Кое?
— Това, което направихме.
— Не съм сигурен за какво говориш, Прасковке.
Тя го погледна с присвити очи, като че ли се опитваше да реши дали се шегува.
— Нахълтахме в дома на един човек, убихме го и му взехме нещата. Ако ние не бяхме минали, той вероятно щеше да се спаси. Да остане жив, докато слънцето се покаже отново. Да оцелее.
— Той се канеше да ме застреля без друга причина, освен че имах нещо, което искаше.
— Нямаше да го направи, ако не бяхме отишли там. А и ние го излъгахме, че искаме да правим размяна.
— Май искаш да ми кажеш нещо, Прасковке.
— Ако той не бе готов да натисне спусъка, щеше ли да го оставиш? Или пак щяхме да сме тук, с тези оръжия и тази храна?
— О, щяхме да му вземем нещата. Просто изтъквам, че и двете страни в спора имаха еднакъв план.
— Тогава ние не сме точно добрите, нали?
Еймъс се намръщи. Този въпрос изобщо не му бе идвал наум, докато тя не го изрече. Смущаваше го, че това не го смущава повече. Той се почеса по гърдите и се опита да си представи Холдън да направи каквото бяха направили те. Или Наоми. Или Лидия.
— Да — каза той. — Наистина трябва скоро да се върна на кораба.
31.
Алекс
— В добро настроение си — отбеляза Боби, когато Алекс седна срещу нея. Закуската ѝ се състоеше от овесена каша, протеинов пай, наденички и горещ сос. Косата ѝ, вързана на стегната конска опашка, бе мокра от пот, а бузите ѝ — зачервени от скорошната тренировка. Само като я гледаше, се чувстваше извън форма. Но тя бе права. Той наистина беше в добро настроение.
— Капитанът ще докара моето момиче на Луната.
— Твоето… момиче?
— „Роси“.
— А. Ясно — кимна тя. — За секунда си помислих… Да. Ще се радвам да видя пак Холдън. И Авасарала.
— Аз пък ще се радвам да съм на собствения си кораб — каза Алекс, като ръсеше пипер в чинията си с изкуствени яйца. — Да можем сега да си върнем и Еймъс и Наоми. Я чакай. Нещо лошо ли казах?
Сянката, преминала по лицето на Боби, изчезна и тя поклати глава.
— Нищо. Просто… Не знам. Завист, предполагам. Доста време не съм имала своя компания.
Тя бодна с вилица една от наденичките и плъзна очи по столовата, докато я дъвчеше. Яйцата на Алекс бяха белезникави и имаха вкус по-скоро на мая, отколкото на нещо излязло от пиле, и това носеше със себе си десетилетия от спомени.