Алекс се усмихна.
— Такива са ми плановете.
3.
Наоми
Масата за голго бе подготвена за началните хвърляния, първата и втората цел стояха недокоснати, а полето бе още празно. Бумтящият бас откъм главната стая на „Блауе бломе“ се усещаше като вибрация в палубата и шумът бе прекалено силен, за да го надвикаш. Наоми претегли в ръка стоманената топка, преценявайки деликатната разлика между маса и тегло, която бе различна при всяка гравитация. Срещу нея Малика и съотборниците ѝ от ремонтния екип чакаха. Един от тях пиеше „Синя гадост“ и ярката лазурна течност обагряше устните му като червило. Бяха минали три години — не, четири? — откакто Наоми бе играла на голго, а тези хора го правеха всеки четвъртък. Наоми претегли пак топката, въздъхна и я хвърли с въртеливо движение. Моментално противниковите топки изскочиха да я спрат, въртяха се в синхрон с нея, като се опитваха да неутрализират хвърлянето ѝ.
С такъв отговор се играеше срещу начинаещи. Наоми може да бе поръждясала, но не беше начинаеща. Масата регистрира края на хвърлянето и маркерът на Наоми се появи далеч зад средната линия на полето. Отборът ѝ избухна в овации, този на Малика застена. Всички се усмихваха. Това бе приятелска игра. Не винаги беше така.
— Следващият, следващият! — извика един от новите съотборници на Наоми и размаха широката си бледа ръка. Казваше се Пийр или Паар. Или нещо от този род. Тя взе стоманената топка и му я подхвърли. Той се ухили насреща ѝ и очите му се стрелнаха за миг надолу по тялото ѝ и обратно. Бедното копеленце. Наоми се отдръпна и Малика дойде да застане до нея.
— Още те бива — похвали я. Имаше прекрасен глас, акцентът на станция Церера смекчаваше по-грубите тонове на дълбокия Пояс.
— Прекарах доста време в игра, когато бях за последно тук — каза Наоми. — Човек никога не забравя какво е правил на младини, нали?
— Дори и да му се иска — засмя се Малика и Наоми се присъедини към смеха ѝ.
Малика живееше в апартамент три етажа по-надолу и на трийсет градуса по посоката на въртене от клуба. Когато Наоми беше за последно там, по стените висяха копринени завеси с кафяво-златни шарки и въздухът бе напоен с уханието на тамян от изкуствено сандалово дърво, така че да не задръства рециклаторите за въздух. Наоми бе спала две нощи в чувал на пода, унесена от записа на арфа и мърморещите гласове на Малика и Сам. Сега обаче Сам бе мъртва, Наоми се бе събрала отново с Джим, а човечеството бе наследило хиляда слънца в границите на две години път. Сега Наоми бе отново тук, смееше се с Малика и ремонтния екип и не можеше да каже кое я изненадва повече — колко много са се променили нещата или колко малко.
Малика я докосна по рамото и челото ѝ се сбърчи.
— Bist ajá?
— Замислих се — отвърна Наоми, влизайки тромаво в ритъма на поясния жаргон. Голгото не бе единственото нещо, в което бе ръждясала.
Ъгълчетата на устата на Малика се извиха надолу точно когато на масата за голго изригнаха викове на радост и смайване. За миг Сам сякаш отново бе там. Не истинската жена с рижата коса, веселата ѝ нецензурност и навика да използва детски думички — аки, боленко, — за да опише неща като пробит от метеорит корпус. Просто мястото, където някога е била, и две жени, споделящи знанието, че някой липсва.
Паар-или-Пийр подаде топката на следващия играч — Сакай, новия главен инженер, — докато противниковият отбор го тупаше подигравателно по гърба. Наоми пристъпи напред да оцени щетите. Да се намира сред поясни — просто поясни — ѝ действаше странно успокоително. Тя обичаше екипажа си, но той се състоеше от двама земляни и марсианец. Някои разговори никога не би могла да води с тях.
Когато Джим се появи, тя го разбра, без дори да се обръща. Играчите от другата страна на масата като един погледнаха зад нея. Очите им се разшириха и по лицата им плъзна въодушевление. Никой не обели и дума, но все едно всички го бяха казали: „Хей! Я вижте! Това е Джеймс Холдън!“.
Беше лесно да забравиш кой е Джим. Той бе започнал две войни и бе изиграл известна роля в прекратяването и на двете. Беше капитан на първия човешки кораб, минал през Пръстена, или поне на първия оцелял. Беше ходил на извънземната база в центъра на бавната зона и се бе върнал. Бе преживял станция Ерос и гибелта на „Агата Кинг“. Беше стъпил на Нова Тера, първата човешка колония на нечовешка планета, и бе изковал странен, неловък мир там. Беше почти смущаващо да гледа как реагират всички на този Холдън: човека от екраните и новинарските емисии. Тя знаеше, че Джим изобщо не прилича на Джеймс Холдън, но нямаше смисъл да го казва. Някои неща си оставаха тайни, дори когато ги разкриеш.