В течение на един дълъг момент „Росинант“ не отговори, а после, колкото и да е странно, го направи. Яркожълта светлинка, показваща искане за връзка, цъфна на конзолата му. Холдън избърса с ръкав насълзените си очи и прие обаждането. В едно прозорче се появи Фред Джонсън, сбърчил вежди.
— Холдън?
— Фред?
— Добре ли си?
— Ъъъ. Да?
Фред се приведе напред и главата му изпълни екрана.
— Търся те на ръчния ти терминал от петнайсет минути.
Холдън огледа командната палуба, после кимна.
— Може да съм го оставил в панталоните си. В квартирата. Мисля, че е така.
— Пиян ли си?
— Май да. — Трябваше да се съсредоточи, за да не заваля думите.
— И не носиш панталони?
— Още не съм готов да доведа връзката ни дотам.
— Е, иди в лазарета да ти вкарат нещо за изтрезняване и вземи си покрий задника. Пращам ти екипажа за полета.
Холдън запали лампите и спря музиката.
— Какво става?
— Получаваме доклади. Марсианският премиер-министър е подложен на атака. Корабите, които намери твоят приятел Алекс, са били примамки за отклоняване на ескорта.
— Но новите ескортиращи кораби… — започна Холдън.
— Са тези, които стрелят по него.
Холдън изруга под нос.
— Алекс е на онзи кораб. Имаме ли вести от Алекс?
— Нямаме вести от никого. Държах някои радиотелескопи насочени натам и те ни показват това. Говорих с Дръмър и инженерния екип. Казват, че „Роси“ има чист болничен лист, и все по-малко ми се иска да стоя тук и да чакам този, който стои зад всичко това, да предприеме нов опит срещу мен.
Холдън разкопча коланите на креслото си и се понесе напред. Главата му се мотаеше малко. Огледа командната палуба. Някаква част на мозъка му като че ли още очакваше да види там Алекс, Наоми и Еймъс. Не бе осъзнал, че това му е навик, да се оглежда за хората си, преди „Роси“ да потегли. Сега, осъзна той, те за първи път нямаше да са тук. Струваше му се лоша поличба.
— Добре — каза Холдън. — Ще поразчистя за компанията. Кога искаш да тръгнем?
— Колко скоро е „възможно най-скоро“?
— Реакторът е студен, а и би било добре да попълним запасите от въздух и вода — изтъкна Холдън. Алкохолните пари май вече се разсейваха, но той не бе сигурен дали наистина е така, или просто му се струва. — Освен това получих информация от сигурен източник, че трябва да взема нещо за изтрезняване и да си покрия задника.
— Радвам се, че внимаваш — подхвърли Фред. — Значи два часа?
— Мисля, че можем да се справим.
— Да действаме тогава.
Холдън се издърпа с ръце надолу по шахтата. Нов екипаж идваше на неговия „Росинант“. Това бе нещо очевидно, разбира се. Планът от самото начало си беше такъв, но сега тази перспектива го изпълваше с ужас. Непознати лица на контролните уреди и в каютите на екипажа. Гласове в коридорите, различни от онези, с които е свикнал в годините след „Донагър“. Дори когато возеха пътници, екипажът му винаги бе сърцето на кораба. Но сега щеше да е различно и не му харесваше.
На път за квартирата си се отби в лазарета. Трезвен, символичните проблеми от временен екипаж за пътуването до Луната не му се видяха чак толкова зловещи, но мисълта си остана някъде в дъното на съзнанието му: без Наоми — без целия му екипаж — „Росинант“ нямаше да е същият като преди. Когато провери ръчния си терминал, единствените съобщения бяха от Фред. Мълчанието на Алекс с нищо не му помагаше.
Транспортният тунел се свърза с въздушния шлюз с леко избумтяване, като че ли станция Тихо прочистваше гърло. Холдън беше в шлюза, за да ги пусне да влязат. Осем души — шестима поясни и двама, които изглеждаха като да са от Земята, всички облечени в костюми на станция Тихо и носещи малки лични комплекти — плуваха в пространството между шкафчетата. С тях бе Дръмър, в своята униформа.
— Капитан Холдън? — повика го тя. — Искам да ви запозная с капитан Фостър Сейлс и екипажа му.
Мъжът, който се приближи, изглеждаше прекалено млад за капитан. Късата му черна коса преминаваше в лъскава брада, която се опитваше да придаде на момчешкото му лице някаква тежест, но не успяваше. Запознаха го и с другите — пилотите Арнолд Мфуме и Чава Ломбау, инженерите Сандра Ип и Зак Казандзакис, оръжейните техници Гор Дрога и Сун-и Стайнберг, специалистката по комуникациите Маура Пател. В края на тази малка церемония Холдън бе почти сигурен, че е забравил имената на всички.
Дръмър като че ли забеляза безпокойството му, защото, когато екипажът се пръсна по местата си, тя остана и го дръпна настрани.
— Те са добри хора, капитане. Лично съм ги проучила. Никой от тях не е от лошите.