— Аха — каза Холдън. — Това е хубаво.
Усмивката ѝ бе странно нежна.
— За мен също е странно.
— Така ли? — попита той.
— По време на моя пост те проникнаха в станцията, откраднаха шибаната протомолекула. Опитаха се да убият шефа. Цял ден излъчвам спокойствие и контрол, а като дойде периодът за сън, скърцам със зъби и се взирам в стената. А сега старецът заминава? Мама му стара, направо съм се спекла.
Холдън издиша продължително.
— Благодаря ти за това.
— Пак заповядайте, сър. Всеки, когото срещате, води трудна битка.
— Трябва ли да знам нещо за… — Той кимна към вратата. Дръмър го осведоми с бързи, кратки изречения. Съквартирантката на Ип била от изменничките и тя още се чувствала предадена. Стайнберг и Мфуме приемали тежко накърняването на престижа си и макар че това обикновено не представлявало проблем, ако се сдърлят, някой трябвало да се намеси и да ги успокои. Дрога имал семейство на Земята и изпитвал тревога, гняв и скръб. Холдън си отбеляза да говори с него, ако има възможност. С всяка дреболия, недостатък и уязвимост, силна черта и странна добродетел, Холдън усещаше как нещо в гърдите му се отпуска.
Добре де, тези мъже и жени не бяха неговото семейство, но бяха неговият екипаж. Никога нямаше да означават за него същото като Алекс, Еймъс и Наоми, но за следващите няколко седмици той бе техният капитан. И това бе достатъчно.
Засега бе достатъчно.
Когато Фред влезе през шлюза, Дръмър тъкмо довършваше описанието на проблема на Маура Пател с безсънието. Фред срещна с крака стената и захвана глезените си за дръжките, все едно е роден в Пояса. Стоеше под деветдесет градуса спрямо тях, на лицето му бе изписана груба усмивка, а на гърба му имаше малък личен комплект.
— Е, какво правите вие двамата?
— Дръмър ми обяснява много внимателно как да си обуя панталонките на голямо момче — пошегува се Холдън.
— Наистина ли? — попита Фред.
— Възможно е да съм се разлигавил малко от пиянство.
Фред кимна.
— Понякога се случва и на най-добрите от нас. Какво е положението?
Отговори му Дръмър.
— Екипажът започва процедурата по загряване на двигателя. Досега никой не е докладвал проблем, така че би трябвало да спазим разписанието.
— Отлично — одобри Фред. — Разбира се, те вероятно вече са заели всички свестни койки.
— Всички койки са еднакви — отбеляза Холдън. — Освен моята. Но нея не можеш да я получиш.
— И през ум не ми е минало, капитане — каза Фред. — Марсианският конвой е пратил зов за помощ. Първоначалният ескорт се опитва да стигне до тях, но сега загадъчните кораби са започнали ожесточена битка с него. Като за засада, тази изглежда доста ефективна.
— Съжалявам да го чуя — промърмори Холдън. — Все още няма нищо от Алекс.
— Е, да се надяваме на най-доброто — каза Фред. — Последните данни сочат, че нападателите са прекратили огъня. Така че, изглежда, нещата вървят към абордаж.
Кръвта на Холдън изстина.
— По протокол те трябва да взривят кораба, ако нападателите стигнат близо до завладяване на машинното или командния център.
— Това е за да не компрометира врагът кодовете ти — обади се Дръмър. — Но те са дошли с марсиански военни кораби. Злото вече е сторено.
Тримата замълчаха за момент. Когато Фред заговори, гласът му бе тих и язвителен.
— Е, много ободряващо. Идваш ли да ми помогнеш, капитане?
Холдън погледна към Дръмър. Тя стоеше мирно, като истински професионалист, но на него му се стори, че зърна в очите ѝ искрица безпокойство. Фред Джонсън бе управлявал Тихо близо две десетилетия, а сега заминаваше. И можеше да не се върне. Холдън също.
Всеки, когото срещаш, води трудна битка.
— Да оставим тази част на Фостър — предложи Холдън. — Нека посвикне с кораба. Аз трябва да свърша нещо на станцията, преди да тръгнем.
Моника беше в нов апартамент. Като я гледаше така, седнала на дивана, му се стори, че се виждат за първи път. Месеците, които бяха прекарали в пътуване до Пръстена — нейният екип и неговият екипаж, — отчаяната работа, която бе свършила на „Бегемот“, преди той да се превърне в станция Медина, отвличането и спасяването ѝ. Всичко това сякаш бе изчезнало. Изражението ѝ бе учтиво и затворено.
— Е — каза Холдън. — Аз ще излитам. Не съм сигурен кога и дали ще те видя отново. А имам чувството, че нещата между нас не са наред.
— И защо ще имаш такова чувство?
— Извън протокола ли?
Мълчанието охлади стаята, после Моника извади от джоба си новия си ръчен терминал и чукна два пъти по него.