— Добре. Извън протокола.
— Защото те излъгах и ти го знаеш. И си ядосана. И защото се опита да ме подпитваш за неща, за които не исках да говоря, като ме обстрелваше с въпроси по средата на интервю, и съм ти сърдит за това.
Моника въздъхна, но лицето ѝ омекна. Сега изглеждаше по-стара, отколкото при първата им среща. Все още готова за камерата и съвършена по всяко време, но уморена от вселената.
— Какво стана с теб, Холдън? Ти беше човекът, който не крие нищо. Ти беше единственият глас, на който всеки може да вярва, защото дори да не знаеш всичко, поне казваш истината, която знаеш. Това четене на изявления за пресата — просто не си ти.
— Фред ме помоли да не казвам, че са го взели на мушка.
— Както и че са се измъкнали с протомолекулната проба — допълни Моника, после вдигна ръчния си терминал. — Не записвам. Окажи ми любезността поне сега да не ме лъжеш.
— И че са се измъкнали с протомолекулата — призна Холдън.
Лицето на Моника омекна. Тя се почеса по ръката, ноктите ѝ стържеха по плата на ръкава.
— Това е от извънредна важност. Това е най-страшното нещо, случило се от началото на цялата тази работа. Не мислиш ли, че хората имат право да знаят в каква опасност се намират?
— Фред е наясно. Съобщил е на Авасарала и на Смит. Земята и Марс знаят. СВП знае. Да паникьосваме хората без причина…
— На този етап паникьосването не е неразумно — възрази Моника. — Защо решаваш от името на хората какво трябва да узнаят, за да постъпят както ти мислиш, че трябва? Добрите не действат така и ти си даваш сметка. Това е покровителствено, снизходително държание и не ти приляга. На тях може да им подхожда — на политическите кукловоди. Но не приляга на теб!
Холдън усети в гърдите му да се надига топлина. Гняв или срам, или нещо по-сложно, не можеше да познае. Спомни си как мама Тамара казваше: „Най-много боли, когато в обвинението има нещо вярно“. Искаше му се да отговори нещо гадно. Да отвърне на удара. Сплете пръсти.
— А това, което правиш ти, има ли значение?
— Например?
— Правенето на репортажи. Казването на истината на хората. В това има ли някаква сила?
— Разбира се.
— Тогава начинът, по който използваш тази сила, също е важен. Не казвам, че сме били прави да заметем тази работа с протомолекулата под килима. Но да разкажеш на всички за това — особено пък в момента, докато продължава тази гадост, каквато и да е тя — е още по-зле. Когато бяхме в бавната зона, ти бе гласът, който ни обединяваше. Ти придаде форма на онзи момент на хаос. Това направи хората по-сигурни, спокойни и разумни. По-цивилизовани. Сега пак имаме нужда от същото. Аз имам нужда от същото.
— Как можеш да твърдиш… — започна Моника и в този момент терминалът ѝ избръмча. Тя сведе раздразнено поглед към него и подскочи. Вдигна пръст към Холдън: „Само секунда“.
— Какво има? — попита Холдън, но тя четеше нещо на терминала си и очите ѝ се ококорваха все повече. — Моника? Ако това е някакъв нагледен урок колко е гадно да криеш информация, признавам, че е странно елегантен. Но ако може да престанеш сега…
— Атакуващите кораби. Тези, които са нападнали марсианския премиер-министър. Командният кораб е излъчил съобщение. — Тя вдигна очи към него. — За теб е.
От ръчния терминал гласът на Наоми звучеше тънък и еклив, и му подейства като събуждане от кошмар в действителност, която е още по-ужасна.
— Ако приемате това, моля, предайте го нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Съобщение за Джеймс Холдън. Софтуерът, контролиращ магнитната бутилка, е саботиран. Не включвайте реактора…
Тя продължи да говори, но Холдън вече бе грабнал терминала си. Кокалчетата го заболяха и той трябваше да се насили да престане да стиска устройството. Прати искане за връзка с Дръмър. Сърцето блъскаше в ребрата му и той имаше чувството, че пада, сякаш е пристъпил от върха на някоя кула във въздуха и не е успял да се улови за корниза по пътя надолу. Моника ругаеше тихо под нос. Звучеше като молитва.
Ако реакторът набереше мощност и бутилката откажеше, „Росинант“ щеше да загине за част от секундата. Станция Тихо можеше и да оцелее. Или поне част от нея.
— Тук е Дръмър — обади се ръчният му терминал. — С какво мога да ви помогна, капитане?
— Пуснахте ли реактора? — попита Холдън.
Дръмър помълча може би за половин секунда. Стори му се като години.
— Да, сър. На шейсет процента сме и всичко изглежда страхотно.
— Спрете го — нареди Холдън. — Спрете го веднага.
Настъпи тишина. „Не ме питай защо — помисли си Холдън. — Не спори и не ми искай обяснения. Моля те, недей.“
— Готово. Ядрото е изключено — докладва Дръмър. — Може ли да попитам за какво беше това?