— Здравей, скъпа — поздрави Джим и я прегърна през раменете. В другата си ръка държеше грейпфрутово мартини.
— За мен ли е? — усмихна се тя и взе коктейла.
— Надявам се. Аз не бих го пил дори заради бас.
— Hoy, coyo! — обади се Паар-или-Пийр и му протегна стоманената топка. — Искаш ли да хвърлиш?
Около масата избухна смях. Част от него бе радостен — „Джеймс Холдън играе голго с нас!“, а друга част жесток — „Гледай как ще се изложи голямата клечка“. Но и двете нямаха нищо общо с истинския човек. Тя се зачуди дали Джим знае колко променя настроението в една стая просто като влезе в нея. Предполагаше, че не.
— Не — отказа Джим с усмивка. — Ужасен съм на тази игра. Нямам представа откъде да започна.
Наоми се приведе към Малика.
— Трябва да вървя. Благодаря много, че ме поканихте. — Това означаваше: „Признателна съм ти, че ми позволи да постоя тук с останалите поясни, все едно съм свой човек“.
— Todamas си добре дошла, coya-mis — отвърна Малика. Това означаваше: „Смъртта на Сам не беше по твоя вина, а и да е била, прощавам ти“.
Наоми хвана Джим под ръка и му позволи да я заведе до главния бар. Щом минаха през вратата, музиката се усили и светлините и звуците се обединиха за сетивна атака. На дансинга се движеха хора, по двойки или на групи. Едно време, много преди да срещне Джим, идеята да се натряска до козирката и да се хвърли в гъмжилото от тела ѝ се струваше привлекателна. Тя си спомняше с обич за онова момиче, което е била някога, но това не бе младост, която би искала да върне. Застанала до бара, Наоми допи мартинито си. Беше прекалено шумно за разговори, затова тя се забавляваше да гледа как хората забелязват Джим и върху лицата им заиграва неувереността „това той ли е, или не е той“. Джим, от своя страна, излъчваше дружелюбно отегчение. Самата мисъл да е център на внимание му беше чужда. Това бе едно от нещата, които обичаше в него.
Когато чашата ѝ се изпразни, тя сложи ръка върху неговата и двамата се измъкнаха в коридора пред клуба. Мъже и жени, чакащи да влязат — почти до един поясни, — ги гледаха как излизат. На станция Тихо бе нощ, което не означаваше кой знае какво. В станцията бяха установени три редуващи се осемчасови смени: отдих, работа, сън. Кого познаваш зависеше от това в коя смяна работиш, беше като три различни града, заемащи едно и също пространство. Свят, който винаги щеше да се състои от две трети непознати. Тя прегърна Джим през кръста и го притисна към себе си, докато усети как бедрото му се движи до нейното.
— Трябва да поговорим — каза Наоми.
Той се напрегна малко, но се постара гласът му да прозвучи нехайно.
— В смисъл, като мъж с жена?
— По-лошо — отвърна тя. — Като капитан със старши офицер.
— Какво има?
Влязоха в един асансьор и тя натисна бутона за тяхната палуба. Прозвуча мелодичен сигнал, вратите се затвориха бавно и тя събра мислите си. Не че не знаеше какво трябва да каже. Просто на него то щеше да му хареса не повече, отколкото на нея.
— Трябва да помислим за наемането на още екипаж.
Познаваше достатъчно добре мълчанията на Джим, за да разпознае сегашното. Вдигна поглед към лицето му, което си оставаше безизразно — само очите мигаха малко по-бързо от обичайното.
— Наистина ли? — учуди се той. — На мен ми се струва, че се справяме отлично.
— Така е. Досега. „Роси“ е военен кораб. Умен. Силно автоматизиран, с множество подсигуряващи системи. Ето защо толкова дълго успяваме да го караме с една трета от стандартния екипаж.
— А също и защото сме най-добрият екипаж в космоса.
— Това не вреди. С оглед на уменията и опита ни сме силна група. Но сме уязвими.
Асансьорът се разклати, сложните сили от въртенето на станцията и ускорението на кабината придаваха усещане за нестабилност. Тя не бе сигурна, че е само от движението.
— Не съм сигурен какво имаш предвид под „уязвими“ — каза Джим.
— Ние сме на „Росинант“, откакто го спасихме от „Донагър“. Не сме сменяли персонала. Не сме имали реорганизации. Кажи ми, сещаш ли се дори за един друг кораб, където да е така? На „Кентърбъри“ сме имали пътувания, при които една четвърт от екипажа е бил от новаци. И…
Вратите се отвориха. Те излязоха и се дръпнаха встрани, за да пропуснат друга двойка в асансьора. Наоми ги чу да си шепнат, докато вратите се затваряха. По пътя към апартамента им Джим мълчеше. Когато най-после заговори, гласът му бе тих и замислен.
— Мислиш, че някой от тях може да не се върне? Еймъс? Алекс?