— Ние сме вашата десница — изтъкна той. — И ще поразим враговете ви, където и да са. Ние сме Свободният флот. Граждани на Пояса и на новото човечество, ние сме ваши.
Зазвуча усилващ се акорд, който премина в традиционна поясна протестна песен, превърната в нещо военно и въодушевяващо. Новият химн на една измислена нация. Образът избледня до разцепен кръг, а после до бяло. Екипажът на „Рейзърбек“ мълчеше.
— Е — изсумтя Боби. — Красив е. И наистина обаятелен. Но, боже, каква реч.
— В главата му вероятно е звучала добре — отбеляза Алекс. — А и честно казано, когато като прелюдия убиеш няколко милиарда души, каквото и да кажеш, ще звучи малко мегаломанско и зловещо, нали?
Гласът на Смит бе спокоен, но се усещаше ужас в него.
— Той не говореше на нас. — Премиер-министърът стоеше на вратата на каютата, разперил ръце, за да се закрепи в рамката. Дружелюбната му усмивка не се бе променила, но смисълът ѝ беше различен. — Това бе предназначено за поясните. А това, което чуха те в думите му — това, което видяха в негово лице, — е съвсем различно от онова, което видяхме и чухме ние. За тях той току-що обяви победа.
38.
Еймъс
Пепелта се сипеше и покриваше всичко с няколко милиметра сивота. Всичко миришеше на нея. Те излязоха на два пъти от пътя, за да пропуснат хуманитарни конвои, а после още веднъж, когато стар камион на енергоснабдяването премина с вой, с шест-седем фигури, сгушени в каросерията. Когато се стъмнеше дотолкова, че не можеха да виждат, издърпваха велосипедите в някой храст или странична уличка и лягаха да спят. Хранителните дажби на мъртвия човек имаха гаден вкус, но май не бяха отровни.
След четири дни растенията покрай пътя започнаха да показват признаци на умиране: зелените листа покафеняваха и капеха. Птиците, от друга страна, пощуряваха. Изпълваха въздуха с чуруликане, трели и песни. Вероятно на врабешки език това означаваше: „Мама му стара, какво става, всички ще умрем“, но звучеше красиво. Еймъс гледаше да стои настрани от по-големите градове, но в тази част от света не бе останало много място, което да не е павирано.
На минаване през Харисънбърг след тях тръгнаха кучета, които ги следваха в продължение на десетина километра, събирайки кураж за атака. Той остави Прасковка да мине напред, но нещата не станаха достатъчно сериозни, за да хаби куршуми. Когато взеха да наближават Балтимор, вече нямаше начин да се държат настрани от хората.
Още бяха на около ден разстояние от аркологичната сграда и миризмата на света се бе променила на сол, вода и гнилоч, когато се натъкнаха на другата група. Движеха се по някаква търговска улица и веригите на велосипедите съскаха тихо, когато той зърна в сумрака други хора, насочили се към тях. Еймъс намали скоростта, но не спря. Прасковка последва примера му. По петното светлина на изток той предположи, че е около десет сутринта, но въпреки това бе прекалено тъмно, за да е сигурен колко души са. Четирима виждаше със сигурност. Може би още някои се влачеха малко по-отзад. Трудно бе да се каже.
Бяха омазани с пепел, както всичко друго. Ако имаха оръжия, Еймъс не ги виждаше. Може би пистолети. Вече бяха в обсега му, ако искаше да започне стрелба. Вървяха пеш, така че имаше вариант и да ги надбягат, ако се стигне дотам. Проблемът бе, че Прасковка изобщо не изглеждаше толкова опасна, колкото беше, а кажи-речи всеки щеше да се води от впечатленията си. Ей такива недоразумения погубваха хората.
Другата група забави ход, но не спря. Бяха предпазливи, но не и незаинтересовани. Еймъс се изправи на педалите си.
— Прасковке? Какво ще кажеш да поизостанеш малко?
— Пистолет ли ще им вадиш?
— Не. Хайде първо да опитаме като добри съседи.
Велосипедът ѝ забави и тя изостана. На улицата отпред другите направиха собствени сметки и стигнаха до различно заключение. Всичките четирима пристъпиха заедно към Еймъс, вдигнали брадички в нерешителен поздрав. Няма да има проблеми, освен ако има. Еймъс се усмихна дружелюбно и му мина през ума, че тъкмо такива ситуации го бяха научили да се усмихва така.
— Здрасти — каза той.
— Здрасти. — Един от четиримата пристъпи по-наблизо. Беше възрастен. Движеше се плавно, държеше центъра на тежестта си ниско над земята. Може би ветеран. Може би човек, който се е боксирал известно време. Еймъс отправи усмивката си към него, после и към другите трима. Напрежение плъзна по тила и раменете му. Той задиша дълбоко, насилвайки се да се отпусне.
— От Балтимор ли идвате?
— Монктън — уточни боецът.
— Вярно? Кулите или апартаментите?