— Ами ако приятеля ти го няма? — попита Прасковка, когато Еймъс натисна копчето за повикване на асансьора.
— Тогава ще измислим нещо друго.
— Някаква представа какво?
— Не.
Остана доста изненадан, когато вратите на асансьора се отвориха. Наводнението би могло да повреди механизма. Разбира се, можеше също така кабината да заседне на половината път нагоре и те да умрат в нея. Щом избра нивото на клуба, екранът оживя. Една мъжкарана с широко лице и белег на горната устна се озъби насреща му.
— К’во искаш, да ти го начукам?
— Казвам се Еймъс. Приятел на Ерих съм.
— Нямаме шибани помощи.
— Не търся такива — каза Еймъс. — Искам да поговорим за работа.
— И работа нямаме.
Еймъс се усмихна.
— Нова ли си в занаята, моме? Аз имам работа. Дошъл съм да видя дали Ерих иска да се включи. Това е моментът, когато ти отиваш и му казваш, че в асансьора има някакъв психар, дето иска да говори с него, и той пита кой е, и ти отговаряш, че се казва Еймъс, и Ерих се опитва да не изглежда изненадан и ти нарежда да ме пуснеш да се кача, и…
— О, мамка му мръсна! — Гласът на Ерих бе далечен, но разпознаваем. — Пусни го да се качи, иначе ще дърдори цял ден.
Мъжкараната се намръщи към екрана и изчезна, за да бъде сменена от синьото меню. Но асансьорът тръгна нагоре.
— Добрата новина е, че е тук — промърмори Еймъс.
Офисът на Ерих изглеждаше също като при предишното му идване — същият стенен екран показваше същата океанска гледка, гумената топка вместо стол, бюрото, покрито с контролни табла и монитори. Даже Ерих си изглеждаше същият. Може би дори още по-добре облечен. Контекстът бе това, което променяше всичко. Екранът показваше океан от сиво и бяло, а дрехите на Ерих приличаха на костюм.
Мъжкараната и четиримата тежко въоръжени биячи с професионална дисциплина, които ги бяха придружили от асансьора до тук, излязоха и затвориха вратата след себе си. Ерих изчака да се махнат, преди да заговори, но малкото юмруче на уродливата му ръка се отваряше и затваряше, както правеше, когато бе нервен.
— Виж ти. Еймъс. Изглеждаш по-жив, отколкото очаквах.
— Ти също не изглеждаш особено мъртъв.
— Доколкото си спомням, когато се разделихме за последно, ти нямаше намерение да се връщаш пак в моя град. Аз май го нарекох „открит ловен сезон“.
— Чакай малко — обади се Прасковка. — Той е казал, че ако се върнеш тук, ще те убие?
— Не — отвърна Еймъс. — Недвусмислено намекна, че един от подчинените му ще ме убие.
Прасковка повдигна вежда.
— Да бе, голяма разлика.
— Ако става дума за стареца, не съм проверил дали е оцелял, или не. Сделката беше да запази къщата и това го направих. Даже повече, а сега си имам други проблеми.
— И аз не съм дошъл да ти създавам неприятности — отбеляза Еймъс. — Реших, че нещата доста са се променили и може би старите правила не важат за новата ситуация.
Ерих отиде с накуцване до стенния екран. Няколко чайки кръжаха там, черни на фона на безцветното небе. От предишното си идване Еймъс познаваше сградите, които би трябвало да се издигат на преден план. Повечето от тях, по-близките, още си бяха на мястото. Онези към бреговата линия бяха доста по-ниски отпреди.
— Бях тук, когато се случи — заговори Ерих. — Не беше вълна като вълна, знаеш ли? Нищо общо с приливна вълна за сърф. Беше цял шибан океан, който се надигна като планина и изпълзя на брега. Цели квартали, които управлявах по-рано, вече ги няма.
— Аз не видях нищо — призна Еймъс. — Новинарските предавания и хаосът след това бяха достатъчно зле.
— Къде се намираше?
— Витлеем — обади се Прасковка.
Ерих се обърна отново към тях. На лицето му нямаше гняв, нито страх, нито дори предпазливост. Това беше хубаво.
— Значи сте се насочили на юг? Колко е зле там?
— Не този Витлеем — каза Еймъс. — Онзи в административния район на Каролина.
— Където е Преизподнята — поясни Прасковка, вдигайки ръка като ученик в класна стая. След секунда се поправи: — Беше.
Ерих премигна и се подпря на бюрото си.
— Където попадна третият удар?
— Да, наблизо — потвърди Еймъс. — Загубих онази текила, дето ми я даде, заедно с хотела, и това беше кофти.
— Ясно. И как така още сте живи?
— Практика — отвърна весело Еймъс. — Обаче виж какво. Имам една работа за вършене. Е, всъщност Прасковка има, а аз съм с нея. Малко помощ ще ни дойде добре.
— Каква работа? — попита Ерих. В гласа му се появи острота и съсредоточеност, както когато говореше за бизнес. Беше все едно да видиш как някой се събужда. Еймъс се обърна към Прасковка и ѝ махна да продължи. Тя уви слабите си като клечки ръце около тялото си.