— Знаеш ли езерото Уинипесоки?
Ерих се намръщи и кимна.
— Изкуственото езеро?
— Реконструирано, да — кимна тя. — Има един анклав на остров Гърмяща змия. Ограден е целият със стени. Независими охранители. Може би петдесет имения.
— Слушам — подкани Ерих.
— Те имат частна ракетна площадка, построена върху езерото. Целият смисъл на това място е, че можеш да кацнеш там със совалка от Луната или Лагранжовите станции, и да си толкова близо до вкъщи, че да стигнеш пеш. Всеки там има хангар. Вероятно няма да намерим нищо с ъпстейнов двигател, но поне нещо, което може да ни откара до Луната. Ако се приближиш по шосето, не би могъл да минеш през пропускателните пунктове, но има път откъм водата. Ключалките на навесите за лодки са хакнати. Ако въведеш правилния код, ще се отворят дори без секретен чип.
— И откъде знаеш това? — попита Ерих.
— Едно време прекарвах летата си там. Така влизахме и излизахме, когато ходехме да кръстосваме бедняшките квартали.
Ерих изгледа Прасковка така, сякаш не бе сигурен как се е озовала в стаята. Смехът му бе къс и суров, но не звучеше като „не“. Еймъс поде увещанията от нея.
— Идеята е следната: влизаме, гепим някой кораб и се отправяме към Луната.
Ерих седна разкрачен на топката и я затъркаля леко напред-назад, полупритворил очи.
— Е, и каква е далаверата?
— Далаверата? — не разбра Прасковка.
— Колко ще вземем? Откъде ще дойдат парите?
— Няма никакви пари — обясни Прасковка.
— Тогава какво печеля?
— Измъкваш се оттук — каза Еймъс. — Мястото си беше помийна яма още преди някой да изсипе Атлантическия океан отгоре му. Няма да стане по-добре.
Дребната, съсухрена лява ръка на Ерих се сви плътно към тялото му.
— Чакай да видя дали те разбрах правилно. Искаш да измина седем-осемстотин километра, да се промъкна покрай частна наемническа армия, да свия един кораб и печалбата ми ще е да оставя всички и всичко, което имам тук? Какво друго? Руска рулетка, при която, ако спечеля, запазвам куршума? — Гласът му бе напрегнат и писклив. Думите излитаха отсечено. — Това е моят град. Това е моето място. Изрязах живота си от шибаната кожа на Балтимор и загубих много, докато го правех. Много. А сега трябва да подвия опашка и да си плюя на петите, защото някакъв поясен шибаняк решил да докаже, че има миниатюрна пишка и мама не го е гушкала достатъчно като малък? Забрави! Чуваш ли ме, Тими? Забрави!
Еймъс погледна към ръцете си и се опита да измисли какво да прави сега. Първият му импулс бе да се засмее на сълзливите глупости на Ерих, но бе доста сигурен, че това няма да е добра идея. Опита се да измисли какво би казала Наоми, но преди да му хрумне нещо умно, Прасковка пристъпи към Ерих, протегнала ръце към него, сякаш се канеше да го прегърне.
— Знам — каза тя и гласът ѝ бе задавен от чувство, което Еймъс не можеше да определи.
— Знаеш? Какво, по дяволите, знаеш?
— Знам какво е да загубиш всичко. Колко е трудно, защото все си мислиш, че не може наистина да го няма. Че има начин да си го върнеш. Или че може би, ако се държиш все едно още го имаш, няма да забележиш, че липсва.
Лицето на Ерих замръзна. Уродливата му ръка се отвори и затвори толкова бързо, сякаш се опитваше да щракне с малките си розови пръстчета.
— Не знаеш за какво гово…
— Когато влязох в затвора, се запознах с една жена. Беше убила децата си. Пет, всичките мъртви. Тя го знаеше, но говореше за тях все едно са живи. Все едно утре, като се събуди, ще са там. Мислех я за луда и предполагам, че ми е проличало, защото един ден тя ме спря в столовата и рече: „Знам, че са мъртви. Но знам и че аз също съм мъртва. Ти си единствената кучка тук, която още се мисли за жива“. И щом го каза, разбрах точно какво има предвид.
Тогава, за огромно смайване на Еймъс, Ерих заплака. Рухна в обятията на Прасковка, уви здравата си ръка около нея и зарида на рамото ѝ. Тя го галеше по косата и му шепнеше нещо, което би могло да е „Знам, знам“. Или може би нещо друго. Бе очевидно, че току-що се е случило нещо мило и трогателно, макар че той изобщо не бе наясно какво. Еймъс зачака, пристъпвайки от крак на крак. Накъсаните хлипове на Ерих се усилиха, после той започна да се успокоява. Минаха сигурно петнайсет минути, преди мъжът да се отдели от прегръдката на Прасковка, да изкуцука до бюрото си и да намери кърпичка да си издуха носа.
— Аз израснах тук — поде той с треперлив глас. — Всичко, което съм правил някога — всяка храна, която съм ял, всяка тоалетна, в която съм пикал, всяко момиче, с което съм се въргалял… Всичко това е било в границите на Балтимор. — За секунда изглеждаше сякаш пак ще заплаче. — Виждал съм как нещата идват и си отиват. Виждал съм лайняни времена да стават нормални и после пак лайняни, и все си повтарям, че този път е същото. Така върви светът. Само че не е, нали?