— Не — прекъсна го Авасарала. — Няма война. Няма загуби. Това са убийства. Това не е война. Марко Инарос може да твърди, че е адмирал, командващ голям флот, ако иска. Аз пък мога да твърдя, че съм ш… Буда. Това не го прави вярно. Той е престъпник с много крадени кораби и повече невинна кръв по ръцете си от всеки друг в човешката история. Той е едно чудовищно малко момченце.
Наоми лапна още един залък от хлебния пудинг. Каквото и да използваха за правене на стафидите, не изглеждаше убедително, но на вкус не беше зле. За момент мислите ѝ се отклониха от поялника и измамите в инвентаризацията.
— Значи не смятате това за акт на война?
— Война с кого? Войната е конфликт между правителства, нали така? Какво правителство представлява той? Кога са го избрали? Кой го е назначил? Сега, постфактум, той бърза да каже, че представлява поясните. Е, и? Всеки дребен разбойник на негово място би искал да го нарече война, защото това го кара да изглежда сериозен.
Репортерът изглеждаше сякаш е глътнал нещо кисело и неочаквано.
— Извинете. Да не би да казвате, че тази атака не е сериозна?
— Тази атака е най-голямата трагедия в човешката история — подчерта Авасарала с дълбок и ехтящ глас. Изпълваше екрана. — Но е извършена от късогледи, самовлюбени престъпници. Те искат война? Много жалко. Защото ще получат арест и справедлив съд с какъвто там адвокат могат да си позволят. Те искат Поясът да се надигне, за да се скрият зад добрите, свестни хора, които живеят там. Поясните не са разбойници и не са убийци. Те са мъже и жени, които обичат децата си също като всички нас. Сред тях има и добри, и лоши, и умни, и глупави, но те са преди всичко хора. И този „Свободен флот“ никога няма да успее да избие достатъчно народ, за да накара Земята да забрави това. Оставете Пояса да се посъветва със собствената си съвест и ще видите как у всички тях разцъфтява състрадание и доброта. Земята е окървавена, но ние няма да се принизим. Не и докато аз съм на шибания си пост.
Старицата се облегна в креслото си с пламтящи от непокорство очи. Репортерът се озърна към камерата, после погледна пак бележките си.
— Хуманитарните помощи за Земята са, разбира се, мащабно начинание.
— Така е — потвърди тя. — Имаме реактори във всеки голям град на планетата, работещи на максимална мощност, за да осигурят енергия за…
Екранът угасна. Син тресна ядосано терминала си на масата. Наоми вдигна очи към него зад косата си.
— Esá кучка трябва да ѝ прережат sa yutak — изруга Син. Лицето му бе потъмняло от гняв. — Урок á totas като нея, а?
— И какво? — сви рамене Наоми. — Убий я и някой друг ще заеме мястото ѝ. Тя си върши добре работата, но дори да ѝ прережеш гърлото, просто някой друг ще седи в същото кресло и ще казва същите неща.
Син поклати глава.
— Не е така.
— Но е достатъчно близко.
— Не — възрази той и издаде челюстта си със сантиметър напред. — Не е така. Alles la за големите социални движения, историческите епохи y sa? Това са истории, които ги измислят по-късно, за да придадат смисъл на станалото. Но то не е същото, не е реално. В действителност някакви хора правят някакви неща. Марко. Филипито. Ти. Аз.
— Ти го казваш — рече Наоми.
— Esá coyo на Марс, който ни продаде всички кораби и ни каза откъде да се снабдим с провизии. Той не е „марсианско икономическо отчаяние“ или „растяща задлъжнялост“ или „неравенство в доходите и достъпа“. — С всеки претенциозен измислен термин Син размахваше пръст като професор, изнасящ лекция на някакъв клас, и това бе толкова смешно, че Наоми се разкикоти. При този звук той премигна, а после се усмихна малко срамежливо. — La coyo la е просто някакъв си coyo. Човек, който сключи сделка с човек, който убеди някои otras и направихме някои работи. Кои са хората, това има значение, нали? Не можеш да ги замениш.
Сега погледът му бе вперен в нея — не професор, изнасящ лекция на клас, а Син, изнасящ лекция на нея. Тя пъхна последната лъжичка пудинг в устата си.
— Имам чувството, че казваш нещо — подхвърли тя, докато дъвчеше. Син сведе поглед, напрегна се. Тя повече виждаше усилието му, отколкото го разбираше.
— Филипито, той има нужда от теб. No sabez la, но има. Ти и Марко сте си ти и Марко, но недей да търсиш изхода на страхливеца.
Сърцето ѝ подскочи леко. Той мислеше, че се е отчаяла, че може да се отдаде на мрачни мисли. Зачуди се кое ли го е подтикнало към това заключение и дали допуска грешка, или съзира в нея нещо, което тя не забелязваше. Преглътна.