— То не говори — обади се Ерих, докато кучето се оттегляше, лаейки през рамо.
— Откъде знаеш? Шибаняците с толкова пари може да са вложили някакъв преводач в мозъка му.
— Не могат да го направят — каза Ерих, после се обърна към Прасковка. — Не могат, нали?
— Това е имението на Кук — отвърна Прасковка. — Дарва и Хуни живееха тук. Аз спях при тях в сряда вечер през лятото. — Тя потрепери леко и Еймъс наклони глава. — Отдавна не съм идвала. Струва ми се, че би трябвало да се е променило повече.
— Знаеш ли как да стигнеш до ракетния им хангар? — попита Ерих.
— Да.
Но когато стигнаха до него, той се оказа празен. Прекосиха широкия чакълест двор до следващия хангар — на семейство Давидович, — но и той беше празен. В третия нямаше кораб, но имаше десетина души. Те стояха в центъра на помещението, въоръжени с пистолети и евтини защитни спрейове, каквито се продават в универсалните магазини. Мъжът отпред бе петдесетинагодишен със сивееща коса и наченки на нова брада.
— Всички вие, стойте надалеч! — извика мъжът, когато Еймъс, Мъжкараната и още трима влязоха през страничната врата. — Това е частна собственост!
— О, и сигурно е твоя? — присмя се Мъжкараната. — Всичко това ти принадлежи?
— Ние работим за семейство Куортърман. Имаме право да сме тук. — Мъжът разклати пистолета си. — Така че се махайте, всички!
Еймъс сви рамене. Още неколцина от хората на Ерих бяха влезли, повечето с автомати, които държаха спокойно край тялото си. Слугите се бяха скупчили заедно в средата на помещението. Ако имаха някакви умения или опит, щяха да сложат двама-трима снайперисти горе на покривните греди, готови да почнат да очистват лошите, докато хората долу ги залисват, но Еймъс не виждаше такива.
— А бе, нещо не ми се вярва Куортърманови да се върнат. Ние ще вземем някои от нещата им. Но вие можете да се чувствате свободни да приберете всичко, което не ни е от полза.
Лицето на мъжа се втвърди и Еймъс се приготви да загинат много хора. Но преди хората на Ерих да вдигнат оръжията си, се намеси Прасковка.
— Ти… ти си Стоукс, нали? — Мъжът отпред — явно Стоукс — сведе объркано пистолета, когато Прасковка пристъпи напред. — Това съм аз. Клариса Мао.
— Госпожице Клариса? — премигна Стоукс. Пистолетът му се поколеба. Еймъс чу Мъжкараната да мърмори под нос: „Ама сериозно ли, да го начукам?“, но никой не започна да стреля. — Госпожице Клариса! Какво правите тук?
— Опитвам се да се махна — каза Прасковка със смях в гласа. — А вие защо сте тук?
Стоукс се усмихна първо на нея, а после нервно на Еймъс, Ерих и останалите. Зъбите му се бялнаха срещу тях като лъч на някакъв крайно нестабилен фар.
— Заповедта за евакуация пристигна след падането на втората скала. Куортърманови си тръгнаха, всичките. Взеха кораба и заминаха. Другите също — Кук, Фокнър, старецът Лангборн. Всички си взеха корабите и заминаха. Казаха ни, че охраната ще ни пази, докато дойде помощта. Но не идва никаква помощ, а охраната… Те са бандити. Казват ни, че сега, когато Куортърманови ги няма, ние трябвало да им плащаме, но какво имаме ние?
— Всички боклуци на Куортърманови — обади се Еймъс. — Което ме връща към първоначалната тема.
— Има ли някакви кораби? — попита Прасковка. — Трябва ни кораб. Само колкото да стигнем до Луната. Затова дойдохме тук.
— Да. Да, разбира се. Бергавин оставиха „Жанг Гуо“. В техния хангар е. Можем да ви заведем там, госпожице Клариса, но…
Откъм страничната врата се донесе остро изсвирване. Идеше от улицата отвън. Мъжкараната срещна погледа на Еймъс.
— Имаме си компания — каза тя.
Улиците на острова бяха широки. Просторни. Достатъчно големи да довлечеш кораб до моста. Върху патрулката на охраната бе изрисувано логото „нокът и око“ на „Пинкуотър“. Фаровете ѝ прорязваха широк конус през мрака. Ерих вдигна здравата си ръка да засенчи очите си. Към него се приближиха наперено двама мъже.
— Бре-бре — подхвърли първият. — Какво имаме тук?
Ерих отстъпи с куцукане.
— Никакъв проблем, сър.
— Какво ще кажеш аз да преценя това? — рече мъжът отпред. — Лягайте на шибаната земя. — Имаше каубойска шапка и бе сложил ръка на дръжката на пистолета си. Еймъс се усмихна. Топлината в стомаха и ръцете му бе същата, както при чуването на позната песен след дълго време. Беше просто приятно. — Казах, лягай на земята, шибан инвалид! Веднага, инак ще те шибам в шибаните дупки на очите.
— Прасковке? — извика Еймъс и излезе на светло. Двамата охранители извадиха пистолетите и ги насочиха към него. — Ей, Прасковке, там ли си?