Сутрешната среща бе започнала просто като част от нагаждането един към друг. С този нов екипаж и несигурността около кораба изглеждаше добра идея Холдън и Фостър Сейлс да се съвещават, да сравняват бележките си, да проверяват дали всичко е както трябва. Старанието на Фостър да се отнася с уважение към „Роси“ бе помогнало на Холдън. Новият екипаж не бе негов и той не се чувстваше удобно с тях, но те не бърникаха из шкафчетата на истинския екипаж, когато никой не гледа. И ден след ден присъствието им ставаше все по-привично. По-малко странно.
Когато се обадеше долу в машинното и му отговореха Казандзакис или Ип, това вече не му се струваше погрешно. Да намери Сун-и и Гор, включени към геймърските очила, да гърмят бясно един по друг в симулирани битки — защото като оръжейни техници се изнервяха да нямат по кого да стрелят, — вече не му изглеждаше странно и даже клонеше към симпатично. Маура Пател прекарваше безсънните си смени в модернизиране на теснолъчевата система. Холдън знаеше, че това бе едно от нещата в списъка на Наоми, но въпреки това остави Маура да го свърши. А и след дългите, спокойни дни на док, когато спеше в креслото си и се будеше в един пуст кораб, част от него оценяваше компанията. Те може да не бяха хората, които искаше, но бяха хора. Присъствието на гости вкъщи му пречеше да се поддаде на страха и безпокойството си. Той само си придаваше смел вид, но това действително го караше да се чувства малко по-смел.
— Нещо друго, за което трябва да знам? — попита Фостър.
— Просто искам да ми кажеш, ако стане нещо с „Рейзърбек“ или „Пела“ — отвърна Холдън. — Или ако получим съобщение от Земята. От Еймъс Бъртън или семейството ми. — Като че ли имаше някаква разлика.
— Мисля, че вече го обясни ясно на екипажа — рече сериозно Фостър, но в очите му играеше весела искрица. Вероятно Холдън го беше споменавал няколко пъти. На всички. Кафе-машината избибипка и даде на Холдън пресен мехур. Фостър се отправи към стълбата и надолу към торпедния отсек, където Казандзакис чистеше неща, които вече си бяха чисти. Холдън изчака няколко секунди и се отправи към командния център. Срещна Чава, който слизаше, и двамата изиграха кратък неловък танц „не, ти пръв“, преди да се разминат.
Фред седеше в противоускорителното кресло, което си бе присвоил за офис. Люкът към пилотската кабина бе затворен, но Холдън въпреки това чуваше воя на раи-музиката, която Мфуме обичаше да слуша по време на смените си. Заради това, както и заради кафето, Фред едва ли спеше, но си бе сложил наушниците и не чу идването на Холдън. Картината на екрана му бе позната. Марко Инарос, самозваният водач на Свободния флот и публичен образ на опустошаването на Земята. И — Холдън опипа внимателно тази мисъл, за да провери дали не боли твърде много, — ако Наоми бе мъртва, мъжът, който вероятно я бе убил. Гърдите му се свиха болезнено и той изтласка мисълта от ума си. Да мисли за Еймъс и Наоми бе прекалено опасно.
Фред се завъртя рязко, щом го забеляза, и свали наушниците.
— Холдън. Откога си тук?
— Току-що се качвам.
— Добре. Неприятно ми е да си мисля, че не съм достатъчно нащрек да усетя кога има някого в стаята. Всичко наред ли е?
— Като изключим, че сме насред преврат, обхващащ цялата система, и че половината ми екипаж липсва, всичко е тип-топ. Искам да кажа, не мога да спя, а когато спя, сънувам само кошмари, но иначе е тип-топ.
— Добре де, въпросът беше глупав. Извинявай.
Холдън се настани в съседното кресло и се приведе напред.
— Какво знаем за този човек?
— Инарос ли? — попита Фред. — Той беше в късия ми списък от възможни извършители, когато паднаха скалите. Не начело, но сред първите пет. Ръководи отцепническа група от крайно бедни поясни. От хората, които живеят в паянтови кораби и пускат в мрежата дълги тиради как данъците били кражба. Говорил съм с него веднъж-дваж, обикновено за да успокоя ситуацията, която той искаше да разпали.
— Мислиш ли, че той стои зад всичко?
Фред се облегна и осите на креслото му се изместиха със съскане. От слушалките му Холдън можеше да чуе гласа на мъжа дори през шепота на раи-музиката: „Ние ще започнем отначало и ще претворим човечеството без покварата, алчността и омразата, които вътрешните планети не съумяха да надраснат…“
Фред изсумтя и поклати глава.
— Не виждам как. Инарос е обаятелен. И е умен. Като гледам пресизявлението му, той определено си мисли, че командва парада, но така и трябва да бъде. Човекът е първокласен нарцисист, пък и садист на всичкото отгоре. Никога не би поделил съзнателно властта си с някого, ако може да го избегне. Но нивото на организация? И координация? Изглежда ми отвъд неговите възможности.