Приспособи се или умри.
Ако можеше да се каже, че Еймъс има някаква философия, тя бе тази. Бетонът заменя гората. Ако му се изпречиш на пътя, ще бъдеш зазидан. Ако намериш начин да живееш в пукнатините, можеш да благоденстваш навсякъде. Пукнатини има винаги.
Мравунякът на Церера кипеше около него. Имаше хора на върха на хранителната верига, които си купуваха закуски от будките или билети за совалките и корабите за далечни полети, заминаващи от станцията. Хората от пукнатините също бяха тук. Момиче на не повече от десет години с дълга мръсна коса и розов комбинезон, твърде малък за нея, оглеждаше пътниците, без да ги зяпа открито. Чакаше някой да си остави багажа или ръчния терминал достатъчно задълго, че да успее да го грабне. Видя, че Еймъс я гледа, и се стрелна към един сервизен люк ниско в стената.
Живееше в пукнатините, но живееше. Приспособяваше се, не умираше.
Той преглътна пак и изкриви лице от болка. Ръчният му терминал изпиука и Еймъс вдигна очи към таблото с полетите, висящо над голямата зала. Яркожълти букви на черен фон — шрифт, създаден за четливост, а не за красота. Полетът му до Луната бе потвърден за летателен прозорец след три часа. Той чукна по екрана на терминала си, за да уведоми автоматизираната система, че ще е на борда, когато корабът потегли, и тръгна да търси как да убие оставащото време.
До изхода имаше бар. Така че се оказа лесно.
Не искаше да се напие и да изпусне полета си, затова се ограничи с бира. Пиеше бавно и методично и щом наближеше дъното на чашата, махваше на бармана, за да може следващата да го чака, когато свърши. Искаше да се почувства леко замаян и отпуснат и знаеше как точно да го постигне за най-краткото възможно време.
Барът не предлагаше кой знае какви развлечения или занимавки, така че той се съсредоточи върху чашата, бармана, следващото питие. Буцата в гърлото му наедряваше с всяка глътка. Той престана да ѝ обръща внимание. Останалите клиенти бяха тихи, четяха нещо на терминалите си или си шепнеха на малки групи, докато пиеха. Всеки беше на път за някъде другаде. Това място не беше крайна спирка; бе нещо, на което се натъкваш по време на пътуванията си, случайно и забравимо.
Лидия бе мъртва.
Той бе прекарал двайсет години в мисли за нея. Разбира се, причината отчасти бе татуираният ѝ лик над сърцето му. Винаги когато се погледнеше в огледалото без риза, се сещаше за нея. Но дори да изключим това, всеки ден Еймъс се изправяше пред избори. А всеки избор, който правеше, започваше с един тих гласец в главата му, който го питаше как Лидия би искала да постъпи. Когато получи съобщението от Ерих, той осъзна, че не я е виждал и не е говорил с нея от над две десетилетия. Значи е била двайсет години по-стара, отколкото при заминаването му. На колко? Той помнеше сивите кичури в косата ѝ, бръчките около очите и устата ѝ. По-стара от него. Но той беше на петнайсет и „по-стар от него“ беше огромен промеждутък, в който попадаха твърде много хора.
А сега тя бе мъртва.
Може би някой двайсет години по-стар от жената, която помнеше, бе достатъчно стар, за да умре от естествена смърт. Може да бе умряла в болница, в леглото си, на топло и уютно, заобиколена от приятели. Може би е имала котка, която да спи в краката ѝ. Еймъс се надяваше да е така. Защото ако не беше — ако бе нещо различно от естествена смърт, — той щеше да избие всички, които имат дори най-косвено участие, до последния човек. Огледа идеята в ума си, повъртя я насам-натам, като чакаше да види дали Лидия ще го спре. Отпи нова дълга глътка бира и тя опари гърлото му. Горещо се надяваше, че не се разболява.
„Не си болен — каза гласът на Лидия в съзнанието му, — тъжен си. Скърбиш. Буцата в гърлото ти. Пустотата зад гръдната ти кост. Празнотата в стомаха ти, независимо колко бира наливаш в него. Това е скръб.“
— Ха — каза на глас Еймъс.
— Искаш ли нещо, друже? — попита го барманът с професионално безразличие.
— Още една — отвърна Еймъс и посочи все още полупълната си чаша.
„Не се справяш добре със скръбта“, обади се друг глас. Този път бе Холдън. Вярно беше. Ето защо Еймъс вярваше на капитана. Когато той кажеше нещо, наистина го мислеше. Нямаше нужда да го анализира или да се чуди какво точно е имал предвид. Даже когато оплескваше нещата, капитанът действаше с добра воля. Еймъс не бе срещал много такива хора.
Единствената наистина силна емоция, която бе изпитвал Еймъс, откакто се помнеше, бе гняв. Гневът винаги бе там и го чакаше. Да се справя със скръбта по този начин бе просто и праволинейно. Той го разбираше. Мъжът, седнал през няколко стола от него на бара, имаше суровия кокалест вид на скален жокей. Ближеше една и съща бира вече час. Всеки път, когато Еймъс поръчаше нова, мъжът го стрелваше с поглед, в който се смесваха раздразнение и завист. Жадуваше за наглед бездънната му кредитна сметка. Щеше да е толкова лесно. Да му каже нещо, язвително и високо, да го постави в такова положение, че за него да е позор да отстъпи пред очите на всички. Бедният шибаняк щеше да се почувства длъжен да налапа стръвта, а после Еймъс щеше да е свободен да излее скръбта си върху него. Един въргал може би щеше да е добър начин да се поотпусне.