„Този човек не е убил Лидия“, обади се гласът на Холдън.
„Но може би някой друг е“ — помисли си Еймъс. — „И аз трябва да разбера.“
— Плащам, амиго — каза Еймъс на бармана и размаха ръчния си терминал. Посочи към скалния жокей. — Пиши следващите две на тоя приятел на моята сметка.
Жокеят се намръщи, търсейки някаква обида, но като не можа да намери такава, смънка:
— Благодаря, братле.
— Няма защо, hermano. Пази се там навън.
— Sasa — каза жокеят, довърши бирата си и посегна към първата от двете, които току-що му бе купил Еймъс. — Ти също, sake dui?
На Еймъс му липсваше койката му на „Роси“.
Пътническият кораб се казваше „Мързеливата пойна птичка“, но връзката му с птиците започваше и свършваше с белите букви, изписани върху корпуса му. Отвън приличаше на гигантска кофа за боклук със сопло в единия край и малък мостик в другия. Отвътре приличаше също на гигантска кофа за боклук, само че разделена на дванайсет палуби, с по петдесет души на всяка.
Единственото уединение тук бяха тънките завеси на душкабините и хората, изглежда, използваха тоалетната само когато наблизо имаше униформени членове на екипажа.
„Аха — помисли си Еймъс. — Затворнически правила.“
Избра си койка — просто противоускорително кресло с малко място за багаж отдолу и миниатюрен развлекателен екран на стената до него — колкото се може по-далеч от тоалетната и столовата. Опитваше се да стои настрани от оживените места. Съседите му бяха тричленно семейство от едната страна и някаква много стара бабичка от другата.
Бабичката прекара цялото пътуване надрусана с малки бели хапчета, денем се взираше в тавана, а нощем я мъчеха трескави сънища, от които се обливаше в пот. Еймъс ѝ се представи. Тя му предложи хапчета. Той отказа. Това сложи край на общуването им.
Семейството от другата страна бяха далеч по-мили. Двама мъже в началото на трийсетте и дъщеря им, на около седем. Единият мъж бе строителен инженер на име Рико. Другият беше татко домакин и се казваше Джиянгуо. Момичето се казваше Уенди. Отначало, когато Еймъс се настани на койката, те го гледаха с известно подозрение, но той се усмихна, ръкува се с тях и купи на Уенди сладолед от един автомат, а после не започна да се държи особено. Знаеше какви са мъжете, проявяващи твърде голям интерес към малки дечица, и следователно знаеше как да не го бъркат с такъв.
Рико пътуваше към Луната, за да заеме едно от новооткрилите се работни места в орбиталната корабостроителница „Буш“.
— Много coyos отиват надолу. Има beaucoup работа сега, всеки се опитва да докопа някой пръстен. Нови колонии. Нови светове.
— Това ще пресъхне, когато треската отшуми — отбеляза Еймъс. Лежеше по гръб на койката си, слушаше с едно ухо бъбренето на Рико и гледаше с едно око предаването, течащо по стенния му екран с изключен звук.
Рико направи поясния жест за свиване на рамене и кимна към дъщеря си, която спеше на своята койка.
— За нея, sabe? За по-нататък. Засега отделям настрани някой и друг юан. Училище, пътуване до Пояса, всичко, от което се нуждае.
— Разбирам те. За по-нататък.
— О, хей, чистят клозета. Ще си взема душ.
— Каква е тая работа, човече? — попита Еймъс. — Защо е тоя зор?
Рико килна глава, все едно Еймъс го беше попитал защо в космоса е вакуум. Честно казано, Еймъс знаеше отговора, но му беше любопитно да види дали Рико също го знае.
— Банди, coyo. Туй е цената да пътуваш евтино. Гадно е да си беден.
— Екипажът си отваря очите за такива гадости, нали? Ако някой почне бой, ще ни обгазят всички и ще вържат виновниците. Чиста работа.
— Те не наблюдават душовете. Няма камери. Ако не платиш, когато дойдат да те одрусат, те замъкват там. По-добре да ходиш, когато екипажът е наблизо.