— Ти си луд — спря го Джиянгуо. — Там няма никого от екипажа. Ще ти скочат.
— Аха.
— Тогава защо?
— Защото — отвърна Еймъс, като стана и метна хавлията през рамо — мразя да чакам.
Веднага щом тръгна към банята с изложената наяве хавлия, младокът забъбри по ръчния си терминал. Свикваше войските.
Банята представляваше пет крехки душкабини от пластмасови листове край едната стена и десет вакуумни тоалетни край другата. Мивките бяха наредени по стената точно срещу вратата. В откритото пространство по средата имаше пейки за сядане, където да си чакаш реда за душовете или да се обличаш после. Не беше най-подходящото място за ръкопашен бой. Имаше много стърчащи твърди предмети, в които да те блъснат, а пейките създаваха риск от спъване.
Еймъс хвърли хавлията си в една мивка и се облегна на нея, скръстил ръце. Не му се наложи да чака дълго. Няколко минути след обаждането на младока той и още петима биячи от изнудваческата група влязоха един по един.
— Само шестима? Малко съм обиден.
— Не си дребен, хич даже — рече най-възрастният. Значи бе водачът, щом говореше пръв. — Ама големите също мрат.
— Вярно е. Е, как ще го направим? На ваш терен съм, така че ще спазвам местните правила.
Водачът се засмя.
— Смехар си, човече. Скоро ще си мъртъв, ама си смехар. — Обърна се към младшия бандит и каза: — Твоя мръвка, coyo.
Младокът извади от джоба си самоделен нож. Никакво оръжие не можеше да се вмъкне в пътническото отделение покрай охраната, но това бе назъбено парче метал, отчупено от нещо на кораба и после наточено. Пак затворнически правила.
— Няма да проявя неуважение към теб — рече му Еймъс. — Аз убих първия си човек на твоята възраст. Е, всъщност бяха няколко, но не е там въпросът. Знам, че трябва да приема теб и ножа ти на сериозно.
— Хубаво.
— Не — каза тъжно Еймъс, — не е.
Преди някой да успее да помръдне, той прекоси делящото ги разстояние и сграбчи ръката му с оръжието. Тягата на кораба беше само около една трета g, така че Еймъс вдигна младока от пода и го завъртя. Ръката на хлапето се удари в преградата на една душкабина. Тялото му продължи движението и Еймъс не го пусна, така че ръката се огъна около точката на сблъсъка. Звукът от късането на сухожилията в лакътя приличаше на удар с чук по мокър шперплат. Ножът падна бавно от безчувствените пръсти на пода и Еймъс пусна ръката.
В продължение на една дълга секунда петимата биячи се взираха в ножа, лежащ в краката на Еймъс, а той се взираше в тях. Празнотата в стомаха му бе изчезнала. Кухото място зад гръдната му кост също. Гърлото беше спряло да го боли.
— Кой е следващият? — попита той и разкърши ръце, а на лицето му грееше усмивка, за която не знаеше.
Те му се нахвърлиха вкупом. Еймъс разпери ръце и ги посрещна като отдавна загубени любими.
— Добре ли си? — попита Рико. Попиваше едно леко порязване на главата на Еймъс с тампон със спирт.
— Общо взето.
— Те добре ли са?
— Не толкова — призна Еймъс, — но горе-долу. Всеки ще излезе оттам на собствен ход, когато се събудят.
— Не беше нужно да правиш това заради мен. Щях да платя.
— Не съм — отрече Еймъс. Като видя объркания поглед на Рико, поясни: — Не съм го направил заради теб. И, Рико? Тези пари да отидат във фонда на Уенди, иначе ще дойда да потърся и теб.
5.
Холдън
Един от дядовците на Холдън бе прекарал младостта си като ездач в родеа. Всички негови снимки го показваха като висок, мускулест здравеняк с голяма тока на колана и каубойска шапка. Но мъжът, когото Холдън познаваше като дете, бе слаб, блед и прегърбен. Сякаш годините бяха смъкнали от него всичко странично и бяха превърнали онзи младеж в кокалест старец.
Хрумна му, че Фред Джонсън се е променил по същия начин.
Той още бе висок, но някогашните му масивни мускули бяха почти изчезнали, оставяйки по ръцете и врата му отпусната кожа. Косата му от предимно черна бе минала през предимно сива до предимно липсваща. Фактът, че той още можеше да излъчва аура на абсолютна власт, означаваше, че поначало много малка част от нея се е дължала на физиката му.
На бюрото му имаше две чаши и бутилка с нещо тъмно, когато Холдън седна. Фред му предложи питие с леко кимване и Холдън също кимна в отговор. Докато Фред наливаше, Холдън се облегна назад с дълга въздишка, после каза:
— Благодаря.
Фред сви рамене.
— Търсех си извинение.
— Нямах предвид питието, но и за него благодаря. Най-вече ти благодаря, че ни помагаш с „Роси“. Парите от Авасарала пристигнаха, но имаме повреди, за които не знаехме, когато пишех сметката. Без отстъпката за привилегировани клиенти щяхме да го закъсаме.