— Е, беше самоубийствена атака и частта със самоубийството успя. Флотата на ООН във висока орбита превърна кораба в облак газ на една десета АЕ от планетата. Нямаше щети, нямаше голям отзвук в пресата. Но е възможно нападението да е било подготовка и да планират някаква голяма, зрелищна акция, която да покаже, че Поясът не може да бъде пренебрегван. Това, което ме плаши до смърт, е, че никой няма представа каква ще е тя.
Леко наклоненият главен коридор на станция Тихо бе пълен с работници. Холдън не обръщаше голямо внимание на графиците на станцията, но предположи, че подминаващите го тълпи означават застъпване на нова смяна. Или това, или течеше организирана евакуация без аларми.
— Ей! Холдън — повика го някой, докато се разминаваха.
— Здрасти — отвърна Холдън, без да е сигурен кого поздравява.
Още не бе измислил как да се справя с известността си. Хората го сочеха, зяпаха го, шепнеха си един на друг, докато минаваше. Той знаеше, че по принцип нямат намерение да го обидят. Просто се изненадваха, когато някой, когото са виждали само на видеоекрана, изведнъж се появи в истинския свят. Повечето от тихите разговори, когато успяваше да ги дочуе, се състояха от: „Това Джеймс Холдън ли е? Мисля, че е Джеймс Холдън“.
— Холдън — подхвърли една жена, вървяща по коридора срещу него, — какво става?
На Тихо имаше петнайсет хиляди души, работещи на три различни смени. Беше като малък град в космоса. Той не можеше да се сети дали би трябвало да познава заговорилата го жена или не, затова просто се усмихна и каза:
— Здрасти, как е?
— Все същото — отвърна тя, докато се разминаваха.
Като стигна до вратата на апартамента си, с облекчение установи, че единственият човек вътре е Наоми. Тя седеше на масата за хранене, пред нея имаше димяща чаша чай, а погледът ѝ бе отнесен. Холдън не можеше да познае дали е изпаднала в меланхолия, или решава наум сложен инженерен проблем. Тези две изражения бяха объркващо сходни.
Той си наля чаша вода от чешмата в кухнята, седна срещу нея и зачака тя да заговори първа. Наоми погледна към него през косата си и му се усмихна тъжно. Значи бе меланхолия, не инженерство.
— Здрасти — каза тя.
— Здрасти.
— Имам проблем.
— Нещо, което мога да оправя? — попита Холдън. — Само кажи.
Наоми сръбна от чая си, за да печели време. Това не беше добър знак, защото означаваше, че не знае как да зачекне темата. Холдън усети как коремните му мускули се свиват.
— Тъкмо там е работата — въздъхна тя. — Трябва да направя нещо и не искам да забърквам и теб. Изобщо. Защото ако те забъркам, ти ще се опиташ да го оправиш, а не бива.
— Не разбирам — призна Холдън.
— Обещавам ти пълен и подробен разказ, когато се върна.
— Я чакай. Когато се върнеш ли? Къде отиваш?
— На Церера, като за начало — отвърна Наоми. — Но може да е и по-далеч. Не съм сигурна колко време ще отсъствам.
— Наоми — каза Холдън и посегна през масата да хване ръката ѝ. — Плашиш ме до смърт. Няма начин да полетиш към Церера без мен. Особено ако е нещо лошо, а имам чувството, че е наистина лошо.
Тя остави чая си и хвана дланта му с две ръце. Пръстите ѝ, държали чашата, бяха топли, а другите — хладни.
— Само че точно това ще стане. Въпросът не подлежи на обсъждане. Или ще отида, защото ме разбираш и ми даваш свободата да се справя сама с тази работа, или ще отида, защото сме скъсали и вече нямаш думата по въпроса какво правя.
— Я чакай, какво?
— Скъсали ли сме? — попита Наоми. Стисна ръката му.
— Не, разбира се, че не.
— Тогава благодаря ти, че ми вярваш достатъчно, за да ме оставиш да се справя сама.
— Това ли казах току-що? — попита Холдън.
— Общо взето, да. — Наоми стана. Имаше готов сак на пода до стола ѝ, който Холдън не бе забелязал. — Ще ти се обаждам, когато мога, но ако не мога, недей да си правиш някакви изводи. Разбрахме ли се?
— Добре — отвърна Холдън. Цялата сцена започваше да му прилича малко на сън. Наоми, застанала отстрани до масата, с маслиненозеления си сак в ръце, му се струваше много далечна. Стаята сякаш бе станала по-голяма, а може би Холдън се беше смалил. Той също стана и го връхлетя замайване.
Наоми пусна сака и уви ръце около него. Брадичката ѝ бе опряна в челото му, когато прошепна:
— Ще се върна. Обещавам.
— Добре — повтори той. Мозъкът му сякаш бе загубил способността да оформя други думи.
Тя го притисна силно към себе си за последен път, а после взе сака и тръгна към вратата.
— Чакай! — повика я той.
Тя хвърли поглед назад.