— Обичам те.
— И аз те обичам — каза тя и излезе.
Холдън се отпусна пак на стола си, защото ако не го бе сторил, щеше да се свлече на земята. Минута или час по-късно, трудно беше да се каже, най-сетне се надигна отново. За малко да се обади на Еймъс да дойде да пийнат по едно, но се сети, че Еймъс и Алекс също бяха заминали.
Всички си бяха отишли.
Беше странно как сякаш нищо не се е променило, макар че всичко се бе променило. Той пак ставаше всяка сутрин, миеше си зъбите, слагаше чисти дрехи и закусваше. В девет часа пристигаше на ремонтния док, обличаше скафандър и се присъединяваше към екипа, работещ върху „Росинант“. Осем часа се катереше през оголените ребра на кораба, прикрепваше тръби, монтираше нови маневрени двигатели, кърпеше дупки. Не умееше да прави всичко, което трябваше да бъде направено, но му се искаше, затова висеше над главата на техниците, извършващи наистина сложната работа.
Всичко му се струваше съвсем нормално, съвсем рутинно, почти сякаш още водеше стария си живот.
Но после, осем часа по-късно, се връщаше в апартамента си и там нямаше никого. За първи път от години насам той бе наистина сам. Еймъс нямаше да се отбие да му предложи да отскочат до бара. Алекс нямаше да гледа видеоканалите, седнал на дивана, и да подхвърля саркастични коментари за ставащото на екрана. Наоми нямаше да е там да го попита как е минал денят му и да сравнят бележките си за хода на ремонта. Стаите дори миришеха на празно.
Това не бе нещо, с което се е сблъсквал преди, но Холдън започваше да осъзнава колко се нуждае от семейство. Беше израснал с осем родители и наглед безкраен запас от баби, дядовци, лели, чичовци и братовчеди. Когато напусна Земята, за да се запише във флота, бе прекарал четири години в академията със съквартиранти, съученици и приятелки. Даже след уволнението си бе постъпил веднага на работа за „Чиста и свежа“ на „Кентърбъри“, където имаше съвсем ново семейство от колеги и приятели. Или ако не семейство, то поне хора.
Единствените двама души, с които е бил близък на Тихо, бяха Фред, толкова зает с политическите си машинации, че едва му оставаше време да диша, и Сам, която бе загинала в бавната зона преди години. Заместникът ѝ — Сакай — бе компетентен инженер и изглежда, вземаше ремонта на кораба му на сериозно, но не проявяваше интерес към някакви извънслужебни контакти.
Така че Холдън прекарваше доста време в баровете.
„Блауе бломе“ бе прекалено шумен и претъпкан с хора, които познаваха Наоми, но не и него. Заведенията в близост до доковете бяха пълни с шумни работници, които излизаха от смяна, и да се сбият с някой известен им се струваше добър начин да изпуснат парата. Всяко друго място с повече от четири души в него се превръщаше в „наредете се на опашка да се снимате с Джеймс Холдън, а после му задавайте лични въпроси в продължение на час“. Затова той намери малък ресторант, сгушен в един страничен коридор между жилищна секция и стъргало с магазини. Ресторантът се бе специализирал в онова, което минаваше за италианска кухня сред поясните, а в една стая отзад имаше малък бар, който всички пренебрегваха.
Холдън можеше да седи на някоя масичка и да преглежда последните новини по ръчния си терминал, да чете съобщенията си и най-после да обърне внимание на всички книги, които бе свалил през последните шест години. В бара се сервираше същата храна като в ресторанта отпред и макар че никой на Земята не би я сбъркал с италианска, ставаше за ядене. Коктейлите бяха средна работа и евтини.
Щеше да е почти поносимо, ако Наоми сякаш не бе изчезнала от вселената. Алекс пращаше редовно актуална информация къде е и какво прави. Еймъс бе нагласил терминала си да прати автоматично съобщение до Холдън, че е кацнал на Луната, а после и в Ню Йорк. Но от Наоми — нищо. Още бе жива, или поне терминалът ѝ беше цял. Съобщенията на Холдън пристигаха някъде. Мрежата никога не показваше прекъсната връзка. Но единственият отговор бе, че съобщенията му са получени успешно.
След две седмици от новото му всекидневие с лоша италианска храна и евтини коктейли терминалът му най-после даде сигнал за гласово обаждане. Той знаеше, че не може да е от Наоми. Светлинното забавяне правеше невъзможна живата връзка между двама души, които не живеят на една и съща станция. Но въпреки това Холдън извади терминала от джоба си толкова бързо, че той отхвръкна през стаята.
Барманът — Чип — подхвърли шеговито:
— Да не си прекалил с моите маргарити?
— И първата ми беше много — сопна се Холдън и се пъхна под тезгяха да търси терминала. — А да наричаш буламача си маргарита трябва да е противозаконно.