— Това е най-хубавата маргарита, която може да се получи от оризово вино и ароматен концентрат на лимон — отбеляза Чип, леко засегнат.
— Ало? — изкрещя Холдън към терминала, като едва не смачка от натиск тъчскрийна, за да отвори връзката. — Ало?
— Ало, Джим? — обади се някакъв женски глас. Изобщо не приличаше на Наоми.
— Кой е? — попита той, после си фрасна главата в ръба на масата, докато се надигаше, и добави: — Мамка му!
— Моника — представи се гласът в другия край. — Моника Стюарт. В лош момент ли те хващам?
— Точно сега съм малко зает, Моника — отвърна Холдън. Чип завъртя очи. Холдън му махна да си гледа работата и барманът се зае да забърква ново питие. Може би като наказание за обидата.
— Разбирам — каза Моника. — Но има нещо, което много бих искала да обсъдим. Някакъв шанс да се видим? На вечеря, на чашка, каквото и да е?
— Страхувам се, че в обозримото бъдеще ще съм на станция Тихо, Моника. В момента „Роси“ е подложен на основен ремонт. Така че…
— О, знам. Аз също съм на Тихо. Затова ти се обаждам.
— Ясно — каза Холдън. — Разбира се, че си тук.
— Тази вечер става ли?
Чип сложи коктейла на поднос и някакъв келнер от ресторанта отпред цъфна, за да го отнесе. Барманът видя, че Холдън го гледа, и изрече само с устни: „Искаш ли друга?“. Перспективата да прекара още една вечер тук с онова, което в ресторанта смехотворно наричаха лазаня, и достатъчно от „маргаритите“ на Чип, за да убият остатъчния вкус, му се струваше като бавна смърт.
Истината бе, че е сам и отегчен. Моника Стюарт беше журналистка и бе известно, че се появяваше само когато иска нещо. Винаги имаше някакъв скрит мотив. Но да разбере какво иска и после да ѝ откаже щеше да е малко по-различен начин да убие днешната вечер, в сравнение с всички други вечери, откакто Наоми си замина.
— Ами, добре, Моника, на вечеря ми звучи страхотно. Само да не е италианско.
Ядоха суши от сьомга, направено от риби, отгледани в резервоари на станцията. Беше безумно скъпо, но Моника плащаше от сметката си за служебни разходи. Холдън се натъпка, докато дрехите му отесняха.
Моника хапваше пестеливо, с малки прецизни движения на пръчиците, като едва ли не вземаше ориза зрънце по зрънце. Пренебрегна напълно уасабито. Тя също се бе състарила малко, откакто Холдън я бе виждал за последно на живо. За разлика от Фред на нея допълнителните годинки ѝ стояха добре, придаваха известна тежест на външността ѝ на медийна звезда.
Бяха започнали вечерта с бъбрене за незначителни дреболии: как върви ремонтът на кораба, какво е станало с екипа, който тя бе довела на „Росинант“, когато Пръстенът бе нещо ново, къде са отишли Алекс, Еймъс и Наоми. Холдън откри, че говори повече, отколкото бе възнамерявал. Не че не харесваше Моника, но пък тя не беше и човек, на когото да има особено доверие. Обаче го познаваше и бяха пътували заедно, а той бе закопнял да си поговори с някого що-годе познат дори повече, отколкото за свястна храна.
— Та значи, има нещо много странно — каза тя и избърса със салфетка ъгълчетата на устата си.
— По-странно от това да ядеш сурова риба на космическа станция с един от най-прочутите репортери в Слънчевата система?
— Ласкаеш ме.
— Навик. Не съм имал предвид нищо по-специално.
Моника затършува в чантата, която бе донесла, и извади тънък навиващ се на руло видеоекран. Отмести чиниите и го разгъна на масата. Когато екранът се включи, показа тежък товарен кораб, четвъртит и дебел, насочващ се към един от пръстените в бавната зона.
— Гледай това.
Картината се раздвижи, корабът се понесе към пръстеновия портал с ниска тяга. Холдън предположи, че това е порталът, водещ от Слънчевата система към бавната зона и станция Медина, но можеше да е и всеки друг. Те изглеждаха общо взето еднакво. Щом корабът мина през портала, картината затрепка и заигра, докато записващото оборудване бе бомбардирано от високоенергийни частици и магнитни потоци. После картината се стабилизира и корабът вече не се виждаше. Това не означаваше кой знае какво. Светлината, минаваща през порталите, винаги се бе държала странно, изкривяваше образите като водни отражения. Видеозаписът свърши.
— Гледал съм го и преди — каза Холдън. — Хубави специални ефекти, но сюжетът издиша.
— Гледал си го, ама не си. Познай какво се е случило с този кораб? — настоя Моника, зачервена от вълнение.
— Какво?
— Не, сериозно, познай. Отгатни. Дай ми хипотеза. Защото той така и не е излязъл от другата страна.
6.