Беше тук. Беше си у дома.
Мъжът, който обработваше пристигащите, имаше гъсти мустаци, бели, с лек червеникав оттенък. Очите му бяха кървясали, а изражението — навъсено.
— Работа или удоволствие?
— Нито едното, нито другото — провлачи Алекс. — Дошъл съм да видя бившата си жена.
Мъжът му хвърли една бърза усмивка.
— Срещата по работа ли ще е, или за удоволствие?
— Да речем, че няма да е по работа — отвърна Алекс.
Мъжът плъзна ръка по екрана на терминала си и кимна към камерата. Докато системата потвърждаваше, че Алекс е този, за когото се представя, той се зачуди защо го беше казал. Не бе заявил направо, че Тали е проклета жена, не я беше обидил, но го бе намекнал, за да си направи една бърза шега. Имаше чувството, че тя заслужава по-добро отношение. Вероятно така си беше.
— Приятен престой — пожела мъжът и Алекс вече можеше да влезе в света, който бе напуснал.
Братовчедка му Мин стоеше в чакалнята. Беше десет години по-малка, последните белези на младостта се смъкваха от нея и я обхващаше първата успокоителна тежест на средната възраст. Усмивката ѝ бе същата като на момиченцето, което някога познаваше.
— Здрасти, мой човек — приветства го тя. Акцентът ѝ бе може би малко по-силен от нормалното. — Какво те води по тези места?
— По-скоро чувствата, отколкото разумът — отвърна Алекс и разтвори обятия. Прегърнаха се за момент.
— Имаш ли багаж? — попита Мин.
— Не, пътувам леко.
— И така става. Имам кола отпред.
Алекс повдигна вежда.
— Нямаше нужда да го правиш.
— По-евтини са, отколкото навремето. Децата няма да се върнат от колежа още четири часа. Има ли нещо, което искаш да свършим, преди да почнат да ни се мотаят в краката?
— Единствените неща, които чакам с нетърпение, са да видя някои хора и да изям купичка от юфката на Хасан.
По лицето на Мин пробяга смущение за миг.
— Има страхотен магазин за юфка от южната страна. Чеснов сос, който ще ти вземе акъла. Но Хасан затвори преди около четири години.
— О. Няма нищо. Всъщност юфката на Хасан не беше особено хубава.
— Виж, това е вярно.
— Просто си беше неговата.
Колата бе обикновена електрическа, по-широка и по-здрава от онези, които се използваха по станциите. Гумите бяха от прозрачен полимер, така че да не цапат подовете на коридорите. Алекс се настани на пътническата седалка, а Мин зад контролното табло. Говореха си на маловажни домашни теми — кой в семейството се жени, кой се развежда, кой се мести и къде. Изненадващо много от братята и сестрите на Мин бяха на кораби, насочили се към Пръстена, и макар тя да не го попита направо, Алекс имаше чувството, че повече се интересува какво е видял от другата страна, отколкото от самия него.
Минаха по дълъг тунел и прекосиха един от свързващите мостове с Бункерния хълм. В този квартал бе израснал Алекс. Прахът на баща му се намираше в криптата на синагогата, а този на майка му бе разпръснат над каньоните Офир. Първото момиче, което някога бе целунал, живееше през два коридора от мястото, където сега бе настанено семейството на Мин. Най-добрият му приятел от детинство бе етническо китайче на име Джони Жоу, което живееше с по-големите си брат и сестра от другата страна на каньона.
Сега, докато караха по коридорите, спомените го заляха. Завоят, където индийският бар „Самотна звезда“ бе правил състезания по танци и надпиване през уикендите. Как когато беше на девет, го хванаха да краде дъвка от магазинчето на ъгъла на коридорите „Далас“ и „Ну Рен Джи“. Как се беше скъсал да повръща в тоалетната на „Аламо Мол Тол Плаза“. Сигурно хиляда подобни неща се случваха всеки ден. Единственото, което правеше преживяванията на Алекс по-различни, бе фактът, че са си негови.
Известно време не можеше да разбере какво го смущава. Също като разликата между тягата и планетната гравитация, пустотата в коридорите отначало бе почти незабележима. Докато Мин навлизаше по-дълбоко в квартала, той забеляза първо угасените светлини, а после и ключалките. От единия до другия край на коридорите, като шепи разхвърлян пясък, имаше затворени квартири и магазини, с тъмни прозорци. Това само по себе си не означаваше нищо особено, но Алекс забеляза първо един, после няколко, а после — като цветя на поляна — пред него внезапно се ширнаха множество големи катинари, каквито хазяите и службата за сигурност слагаха на вратите, когато помещенията не се използват. Той продължи да бъбри с братовчедка си, но докато караха, започна да брои. От следващите сто врати — жилища, магазини, килери на поддръжката, училища — двайсет и една не се използваха.