Когато Мин спря колата пред собствената си врата, той го спомена.
— Аха — каза тя с небрежност, която изглеждаше насилена. — Призрачен свят.
Някога през годините, докато го нямаше, Талиса се бе преместила. Старият им апартамент беше в Балард, сгушен между флотската база и старата водопреработвателна станция. Според местните справочници сега тя живееше в Галвестън Шалоу. Това не бе кварталът, в който си я представяше, но нещата се бяха променили. Може да бе попаднала на паралия. Той се надяваше да е така. Беше изцяло за всичко, което би подобрило живота ѝ.
Коридорите на Галвестън Шалоу бяха широки. Половината светлина идеше през отвори към повърхността, истинска слънчева светлина, филтрирана от поредица прозрачни екрани, за да сведе радиацията до минимум. Високите, наклонени тавани му придаваха вид на естествено, почти органично място и мирисът на механичните рециклатори на въздух почти се губеше сред упоителния глинест аромат на растения. Широки ивици зеленина изпълваха общите площи с дяволски бръшлян и змийско растение. От онези, които произвеждат много кислород. Влагата във въздуха бе странна и успокоителна. Това, осъзна Алекс, бе осъществената марсианска мечта, макар и в малък мащаб. Процесът на тераформиране щеше един ден да направи цялата планета такава, ако подействаше. Флора и фауна, въздух и вода. Някой ден, векове след като него вече няма да го има, хората може би ще ходят по марсианската повърхност, заобиколени от растения като тези. Може би ще усещат истинско слънце върху кожата си.
Разсейваше се. Той провери положението си спрямо новия адрес на Тали на ръчния си терминал. Сърцето му биеше по-бързо от обичайното и не бе сигурен какво да прави с ръцете си. Зачуди се какво ли ще каже тя, как ли ще го изгледа. И гневът, и радостта биха били оправдани. Все пак той се надяваше да е радост.
Планът му — да намери квартирата, да събере сили и да натисне звънеца — се провали, защото, щом сви зад последния ъгъл, я видя. Беше коленичила сред растенията в общото пространство с лопатка в едната ръка. Носеше дебели ленени работни панталони, оцапани с пръст, и бледокафява риза с множество джобове и примки за градинарски инструменти, повечето празни. Косата ѝ бе наситено кафява, без нито помен от сиво, така че сигурно бе боядисана. Лицето ѝ бе по-широко, по-бузесто. Времето се бе оказало милостиво към нея. Тя не беше красива. Може би никога не бе била, но беше симпатична и беше Талиса.
Алекс усети усмивка да трепва на устните му, по-скоро от нервност, отколкото от радост. Натика ръце в джобовете си и се приближи бавно, като се опитваше да си придаде нехаен вид. Тали вдигна очи от работата си, после ги сведе обратно. Раменете ѝ се напрегнаха и очите ѝ отскочиха пак нагоре, за да се взрат в него. Той вдигна ръка с разперена длан.
— Алекс? — възкликна тя, когато той стигна до края на градинската площ.
— Здрасти, Тали — каза той.
Когато тя заговори, единственото чувство в гласа ѝ бе спокойно неверие.
— Какво правиш тук?
— Имах малко свободно време, докато оправят кораба ми. Хрумна ми да отскоча до старите места. Да се видя с тоя-оня. Сещаш се.
Талиса кимна, а устата ѝ се изви криво, което означаваше, че разсъждава трескаво. Може би трябваше да ѝ прати съобщение, преди да дойде. Обаче му се беше струвало, че тази среща трябва да е очи в очи.
— Е — каза тя. — Ами хубаво.
— Не искам да те прекъсвам. Но може би, когато свършиш, ще приемеш да те черпя чаша чай.
Тали се отпусна на пети и наклони глава.
— Алекс, стига. Какво правиш тук?
— Нищо — отвърна той.
— Не е нищо. Нещо е. Дошъл си за нещо.
— Наистина, не съм. Просто…
— Недей — прекъсна го тя. — Не ме будалкай. Никой не цъфва ей така в дома на бившата си жена, защото си е помислил, че би било хубаво да пият чаша чай.
— Е, добре — каза примирително Алекс. — Но аз мислех…
Тали поклати глава, обърна се и продължи да копае черната пръст.
— Какво си мислил? Че ще пийнем нещо, ще поговорим за старите времена, ще се разчувстваме? Може би ще се катурнем в леглото ей така, от носталгия?
— Какво? Не. Не съм…
— Моля те, не изкарвай мен лошата. Имам си богат, пълноценен, многостранен живот, в който ти избра да не участваш. В момента съм затрупана със сума ти неща, които не желая да споделям с теб, нито да утешавам човек, който ме заряза преди не знам си колко години, защото… Де да знам, ударила го е кризата на средната възраст? Това не ми е приоритет и не е нещо, което имаш основание да очакваш от мен.
— О — изпъшка Алекс. Усещаше тежест в стомаха, все едно е глътнал буца волфрам. Лицето му пламтеше. Тя въздъхна и вдигна очи към него. Изражението ѝ не бе жестоко. Дори не бе нелюбезно. Може би само уморено.