— Извинявай — каза тя. — Ние сме само двама души, които някога са се познавали. А в момента сме може би дори нещо по-малко.
— Ясно. Съжалявам.
— Не аз те поставих в това положение. Ти постави мен. Аз просто си работех по растенията.
— Знам. Не исках да ти създавам неудобства. Нито сега, нито преди.
— Нито преди ли? Преди, когато ме заряза?
— Не съм искал да стане така и не беше заради теб, нито…
Тя поклати рязко глава и направи физиономия.
— Не. Няма да го бъде. Алекс? Говорим за миналото. Това е тъкмо разговорът, който току-що казах, че няма да водим. Ясно?
— Ясно.
— Добре.
— Извинявай, ако съм бил… груб.
— Ще се оправя — каза тя.
Той вдигна пак ръка, същият жест, който бе направил, докато се приближаваше към нея, но този път с различен смисъл. Обърна се и се отдалечи. Унижението тегнеше в гърдите му. Копнежът да се обърне, да хвърли един последен поглед, за в случай, че тя го гледа, бе почти неустоим.
Той му устоя.
Тя беше права. Ето защо се бе появил на прага ѝ без предизвестие. Защото знаеше, че ако тя му откаже, ще трябва да уважи решението ѝ, а някъде в дълбините на ума си мислеше, че ако са един срещу друг, дишат един и същ въздух, ще ѝ е по-трудно да го отпрати. Може пък наистина да бе така. Може би това, което бе направил, само бе влошило нещата за нея.
Първият бар, до който стигна, се казваше „Лос компадрес“ и вътре миришеше на хмел и топено сирене. Младежът зад бара изглеждаше едва надхвърлил възрастта за пиене, жълтеникавата му кожа контрастираше с яркочервена коса и мустаци, които при добро желание биха могли да се нарекат мъжествени. Алекс се настани на един висок стол и си поръча уиски.
— Малко е раничко за празнуване — отбеляза барманът, докато наливаше. — Какъв е поводът?
— Оказва се — отвърна Алекс, подсилвайки малко акцента си за ефект, — че понякога съм задник.
— Трудна за преглъщане истина.
— Така е.
— И очакваш, че като пиеш сам, нещата ще се подобрят?
— Не. Просто спазвам традициите за потискане на мъжката болка.
— Ясно — каза барманът. — Искаш ли нещо за ядене?
— Ще погледна менюто.
Половин час по-късно едва бе преполовил питието си. Барът започваше да се пълни, което ще рече, че имаше двайсетина души в помещение, което побираше седемдесет. Ранчеро музика свиреше от скрити тонколони. Идеята да се върне у братовчедка си и да се преструва на весел бе само малко по-лоша от това да продължи да седи в бара и да чака самосъжалението му да отшуми. Продължаваше да се чуди какво би могъл да каже или направи иначе, за да протекат нещата по различен начин. Засега най-доброто, което му идваше наум, бе „Не зарязвай жена си“, което бе все едно да каже „Бъди някой друг“.
Терминалът му избръмча. Той го извади. Имаше писмено съобщение от Боби Дрейпър.
ХЕЙ, АЛЕКС. ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ СЕ ЗАБАВИХ ТОЛКОВА С ОТГОВОРА. ДОСТА СЪМ НАТОВАРЕНА. ДА, АКО СИ В ГРАДА, БИХ ИСКАЛА ДА СЕ ВИДИМ. МОЖЕ БИ ЩЕ ТЕ ПОМОЛЯ ЗА УСЛУГА, АКО СИ НАВИТ. ОТБИЙ СЕ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.
Адресът ѝ бе в Лондрес Нова. Алекс чукна по него и на екрана се появи карта. Не беше далеч от тунела на метрото. Можеше да стигне за вечеря. Докосна плота на бара с терминала си, плати за пиенето и се протегна. В коридора някаква кола се бе повредила и неколцина работници от поддръжката се бяха струпали около нея. Една жена с млечнобяла кожа се сепна леко, когато Алекс мина покрай тях. Той предположи, че се чуди дали това е пилотът на Джеймс Холдън. Продължи нататък, преди да е успяла да го попита.
Да. Щеше да е хубаво да види Боби.
7.
Еймъс
Космодрумът бе построен на километър извън Ловъл Сити преди около век. Сега представляваше географското сърце на най-големия лунен метрополис, макар че от космоса това не си личеше. На Луната имаше много малко истински куполи. Постоянният дъжд от микрометеори ги превръщаше в наслуки задействащи се отвори за изпускане на атмосфера. Затова, докато совалката се снижаваше, единствените видими признаци за града бяха изходите към повърхността тук-таме и самият космодрум. Доковете не бяха оригиналните, но въпреки това ужасно стари. Някога палубите са били изцяло бели, но сега сиви пътеки показваха откъде години наред са минавали ботуши и коли. Над дългата зала се извисяваше профсъюзният офис с лекьосани прозорчета, а във въздуха витаеше барутният мирис на лунен прах.