Изнудвачите се появиха вкупом в зоната за слизане, за да проводят Еймъс с втренчени погледи, докато напускаше кораба. Той се усмихна и им помаха. Гледаше да държи Рико, Джиянгуо и Уенди близо до себе си, докато не излязоха от дългия летищен терминал.
— Hermano — каза Рико и стисна ръката на Еймъс. — Накъде отиваш сега?
— Надолу в кладенеца — отвърна Еймъс. — Грижете се за малката. И успех с новата работа.
Джиянгуо притисна Уенди към себе си.
— Ще се грижим. Xie xie usted ha hecho.
Рико и Джиянгуо го гледаха, сякаш очакваха още нещо, но Еймъс нямаше какво повече да каже, затова се обърна и тръгна към терминала за планетарни полети. Чакалнята се помещаваше в голям фалшив купол, направен да впечатлява туристите. Цялото нещо се намираше под земята, но масивната зала бе покрита от пода до тавана с видеоекрани със свръхвисока разделителна способност, които показваха гледката навън. Хълмовете и кратерите на лунната повърхност се простираха във всички посоки, но най-голямо внимание привличаше синьо-зеленият полукръг, увиснал в небето. От това разстояние бе красив. Градовете се виждаха само като мигащи светулки на тъмната страна. Там, където слънцето огряваше Земята, почти нищо сътворено от човека не можеше да се види от лунна орбита. Планетата изглеждаше чиста, неосквернена.
Това бе една красива лъжа.
Май беше вселенски факт, че колкото повече се приближаваш до нещо, толкова по-зле изглежда то. Дори да вземете най-красивия човек в Слънчевата система, при подходящо увеличение ще видите апокалиптичен кратерен пейзаж, бъкащ от ужаси. Това представляваше и Земята. Блестящ скъпоценен камък от космоса, отблизо тя бе опустошена шир, покрита с червеи, които живееха, глозгайки трупа ѝ.
— Един билет за Ню Йорк — каза Еймъс на автоматичното гише.
Спускането до Земята бе достатъчно кратко, за да не се опита никой да го изнудва, което беше хубаво. Самият полет друсаше и предизвикваше гадене, което не бе чак толкова хубаво. Космосът може да бе необятен, изпълнен с радиация вакуум, който ще те убие за миг, ако не внимаваш, но поне нямаше турбуленция. Совалката беше без прозорци, но в предната част на кабината имаше голям екран, който показваше спускането през външни камери. Ню Йорк нарасна от сиво петно до различим градски пейзаж. Космодрумът на изкуствената земна маса южно от остров Стейтън се превърна от сребриста пощенска марка в обширна мрежа от площадки за кацане и изстрелващи установки, заобиколена от Атлантическия океан току край входа на Нюйоркския залив. Корабите с размери на играчки, плацикащи се във ваната на някое дете, нараснаха до огромни товарни съдове със слънчево захранване, които пълзяха напред-назад през океана. Всичко, виждащо се при спускането, бе чисто и технологично изпипано.
Това също беше лъжа.
Докато совалката кацне, той вече бе готов да навлезе в мръсотията на града, пък макар и само за да види нещо, което се представя в истинската си светлина. Когато се изправи в пълната земна гравитация, за да излезе от совалката, му се искаше да я почувства непривична, потискаща след всички тези години. Но истината бе, че нещо дълбоко в него, може би чак на генетично ниво, се радваше. Предците му в продължение на няколко милиарда години бяха изграждали вътрешната си структура в съответствие с притеглянето от едно g и организмът му въздъхна облекчено от изумителното чувство, че всичко е както трябва.
— Благодарим ви, че летяхте с нас — обади се приятно невзрачно лице от видеоекрана до изхода. Гласът бе грижливо изготвен така, че да няма конкретен местен диалект или явни полови признаци. — Надяваме се скоро да ви видим отново.
— Шибай се отзад — подхвърли Еймъс с усмивка към екрана.
— Благодаря ви, господине — отвърна лицето и изглеждаше, че наистина го гледа в очите. — Междупланетни превози „Трансуърлд“ приема сериозно вашите забележки и предложения.
Кратко пътуване с метрото от площадката за кацане до сектора за пътници на космодрума и той се нареди на опашката на митницата, за да влезе в Ню Йорк Сити и официално да стъпи на земна почва за първи път от над двайсет години. Секторът за пътници миришеше на твърде много тела, натъпкани твърде натясно. Но под този мирис се усещаше лекият и не неприятен дъх на гниещи водорасли и сол. Океанът отвън се просмукваше във всичко. Обонятелно напомняне за всеки, минаващ през този остров Елис на космическата епоха, че Земята е абсолютно уникална за човешката раса. Люлката на всичко. Солената вода, течаща във вените на всеки човек, идваше от същия този океан току извън сградата. Морето бе съществувало далеч преди хората, бе спомогнало за тяхното създаване и когато всички те измрат, то щеше да вземе водата им обратно, без да се замисли.