Това поне не беше лъжа.
— Граждански, гилдийни или профсъюзни документи — каза отегченият на вид мъж на митническото гише. Това, изглежда, бе единствената останала работа, която не се вършеше от роботи. Компютрите можеха да се програмират да правят почти всичко, освен да усещат лошите намерения. Еймъс не се съмняваше, че в момента е подложен на пълно телесно сканиране, измерват му пулса, влажността на кожата, дишането. Но всички тези неща можеха да бъдат подправени с медикаменти или обучение. Човекът зад гишето щеше да гледа дали във вида му има нещо нередно.
Еймъс му се усмихна.
— Разбира се — отзова се той и изкара на екрана на терминала си гражданското си свидетелство от ООН. Компютърът на митническия служител го прихвана и го сравни с базата данни. Служителят прочете екрана си, а лицето му не издаваше нищо. Еймъс не се бе прибирал у дома близо две десетилетия. Той зачака да го пренасочат към друга опашка, където да го претърсят по-обстойно. Това нямаше да е първият непознат пръст в задника му.
— Добре — кимна митничарят. — Приятен ден.
— На вас също — пожела Еймъс, без да може да скрие съвсем изненадата си. Митничарят му махна нетърпеливо да върви нататък. Човекът на опашката зад него прочисти шумно гърло.
Еймъс сви рамене и премина жълтата линия, която бе законната граница между Земята и останалата част от вселената.
— Еймъс Бъртън — повика го някой. Възрастна жена в евтин сив костюм. От онези, каквито носят бюрократите от средно ниво и ченгетата, затова той не се изненада, когато тя заяви: — Трябва да дойдете с нас.
Еймъс ѝ се усмихна, обмисляйки вариантите си. Към него се приближаваха още няколко ченгета в тактическа броня, каквато носеха отрядите за опасни задачи. Трима от тях бяха извадили зашеметители, другите трима — полуавтоматични пистолети. Е, поне го вземаха на сериозно. Беше донякъде ласкателно.
Еймъс вдигна ръце над главата си.
— Спипахте ме, шерифе. Какви са обвиненията?
Цивилната не отговори, а двама от тактическата група дръпнаха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници.
— Чудя се — подхвърли Еймъс, — защото тъкмо пристигам. На този етап всички престъпления, които ще извърша, са чисто теоретични.
— Тихо — изшътка жената. — Не сте арестуван. Ще се повозим.
— Ами ако не искам?
— Е, тогава вече ще ви арестуваме.
Полицейският участък на космодрума изглеждаше общо взето като всеки друг полицейски участък, в който някога бе влизал Еймъс. Понякога стените бяха в индустриално бежово; понякога в правителствено зелено. Но бетонните стени и офисите със стъклени прегради, надвиснали над гъсти редици от бюра, биха били също толкова удобни на Церера, колкото и на Земята. Даже миризмата на прегоряло кафе беше същата.
Цивилната полицайка го преведе с кимване покрай сержанта на бюрото и го остави в малка стая, която не приличаше на стаите за разпити, с които бе свикнал. Ако се изключат една маса и четири стола, единственото друго обзавеждане бе масивен видеоекран, покриващ по-голямата част от едната стена. Цивилната го настани на стол срещу него, после излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
— Ха — възкликна Еймъс, като се чудеше дали това не е някаква нова техника на разпит в полицейския наръчник. Намести се удобно на стола, за да склопи за малко очи след друсащото пътуване със совалката.
— Какво е това? Време за дрямка? Някой да го събуди, да му го начукам — изрече един познат глас.
На екрана се бе появила Крисджен Авасарала и гледаше надолу към него, а лицето ѝ бе четири пъти по-голямо от нормалното.
— Или нямам никакви проблеми, или съм го загазил здравата — ухили се Еймъс. — Как я караш, Криси?
— И аз се радвам да те видя. Ако ме наречеш така още веднъж, ще накарам някой полицай да те пребие нежно с остен за добитък — закани се Авасарала, макар на Еймъс да се стори, че мярна намек за усмивка върху лицето ѝ.
— Разбрано, госпожо върховен секретар. Това посещение на любезност ли е, или…
— Защо си на Земята? — попита Авасарала, вече без нито следа от хумор.
— Дойдох да отдам почит на един умрял приятел. Да не съм пропуснал да попълня някакъв формуляр, или нещо такова?
— Кой? Кой е умрял?
— Не ти влиза в шибаната работа — каза Еймъс с престорено дружелюбие.
— Значи не те е пратил Холдън?
— Не — отвърна Еймъс, усещайки как гневът сгрява стомаха му като чашка хубав скоч. Изпробва белезниците, като пресмяташе шансовете си да се измъкне от тях. Да си пробие път с бой през пълна с ченгета стая. Това го накара да се усмихне, без дори да го осъзнава.