След като се разхожда няколко часа, привиквайки към гравитацията и бетона под нозете си, той се отби в един избран наслуки хотел и се регистрира. Едно нещо при него се бе променило и това бяха парите. Пътуванията с „Росинант“, въпреки всичките опасности и драматизъм, се бяха оказали печеливши. Със събраните пари на Еймъс не му се налагаше да се тревожи за цената на хотела; просто поиска стая и нареди на терминала си да плати сметката.
В стаята си взе дълъг душ. Лицето на Лидия го гледаше от огледалото в банята, докато си миеше зъбите и бръснеше късата четина, набола по главата му. Във всичко това имаше усещане за ритуал. Като подготовката на свещенослужител преди извършването на религиозен обред.
Когато свърши, той седна гол по средата на голямото легло и потърси некролога на Лидия.
ЛИДИЯ МАЛУФ АЛЪН ПОЧИНА В СРЯДА, 14 АПРИЛ, В…
Алън. Еймъс не познаваше това име. Като псевдоним не бе особено добро, защото той винаги я бе познавал като Лидия Малуф. Значи не беше псевдоним. Име по мъж? Интересно.
ТЯ ОСТАВЯ СЛЕД СЕБЕ СИ СВОЯ СЪПРУГ ОТ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ, ЧАРЛЗ ДЖЕЙКЪБ АЛЪН…
Повече от десетилетие след като си бе заминал, Лидия се бе омъжила за мъж на име Чарлз. Еймъс поопипа тази идея, сякаш ръчкаше с пръст някаква рана да провери дали е инфектирана. Дали боли. Единствената реакция бе любопитство.
ТЯ УГАСНА ТИХО В ДОМА СИ ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ, С ЧАРЛЗ ДО СЕБЕ СИ…
Чарлз беше последният, който я е видял жива, значи бе първият, когото Еймъс трябваше да намери. След като прочете докрай некролога няколко пъти, той се включи към сайта за масов обществен транспорт и си резервира билет за същата вечер за високоскоростния влак до Филаделфия. После се отпусна по гръб на леглото и затвори очи. Беше странно развълнуван от мисълта да се срещне със съпруга на Лидия. Сякаш нейното семейство бе и негово, а Чарлз бе човек, когото би трябвало да е познавал винаги, но едва сега се срещаше с него. Сънят му убягваше, но мекото легло отпусна стегнатите мускули на гърба му и последните останки от гаденето от совалката го напуснаха. Пътят пред него бе ясен.
Ако Лидия наистина бе умряла кротко в леглото си, с любящ съпруг до себе си, то той щеше да се срещне с този мъж. Да види дома, в който е живяла. Да сложи цветя на гроба ѝ и да си вземе последно сбогом. А ако ли не, щеше да убие някои хора. Никоя от тези възможности не го вълнуваше повече от другата. И двете бяха добри.
Той заспа.
8.
Холдън
Холдън върна видеото и го пусна отначало. Корабът, грозна метална кутия с допълнителни товарни контейнери, прикрепени отстрани, го караше да си мисли за натоварените с провизии закрити фургони от старите уестърни. Това не бе далеч от истината. „Рабия Балхи“, регистриран на името на капитан Ерик Хан от Палада, също возеше стоки и хора, запътили се към границата, за да си отвоюват парче земя. Може да имаше по-малко коне, но пък имаше повече ядрени реактори.
И отново корабът мина през портала, образът заигра и „Балхи“ го нямаше.
— Е? — попита Моника с напрегнат от очакване глас. — Какво мислиш?
Холдън се почеса по ръката, докато решаваше какво да отговори.
— Има милион причини една такава ръждива стара кофа да изчезне — каза той. — Загуба на щита на ядрото, загуба на атмосферно налягане, сблъсък с отломки. По дяволите, може просто радиото да е изключило и те да си живеят уютно на някоя нова планета и да се надяват някой да мине да провери как са.
— Може би — кимна Моника. — Ако беше само един. Но през последната година четиристотин трийсет и седем кораба са минали през пръстените в нови слънчеви системи. И тринайсет от тях са изчезнали. Пуф. — Тя разпери пръсти като миниатюрна експлозия. Холдън направи сметката наум. Това означаваше около три процента загуби. Навремето, когато беше във флота, бюджетът предвиждаше половин процент загуби от механични аварии, сблъсъци с астероиди, саботаж и вражески действия. Тук имаха шест пъти повече.
— Хм — изсумтя той. — Това ми изглежда доста много за кораби, способни да летят година и половина до Пръстена.
— Съгласна. Прекалено много. Ако корабите избухваха без причина толкова често, никой никога нямаше да лети.
— Та така — поде Холдън и млъкна, за да си поръча ново питие от менюто на масата. Имаше чувството, че ще се нуждае от него. — Защо никой не говори за това? Кой следи корабите?