Поседя около минута, опитвайки се да измисли какво още да добави, после просто отряза мълчанието в края на съобщението и го прати. Странно как бе възможно някой да е толкова важен в живота ти, а ти да нямаш какво да му кажеш, когато не е до теб. Обикновено двамата с Алекс щяха да побъбрят за кораба, за другите двама членове на екипажа, за работата. Но сега, когато всички бяха разделени, а „Роси“ беше на сух док, не оставаше кой знае какво за казване, което да не е нахълтване в личното пространство. Тази мисъл му се стори като началото на дълъг мрачен път към горчивата самота, затова той реши вместо да ѝ се отдава да отиде да поразследва малко.
Почти му се искаше да има шапка.
— Връщаш се толкова бързо? — изненада се Фред, когато един от служителите му въведе Холдън в офиса. — Знам, че кафето ми е хубаво, но…
Холдън си взе един стол и се изтегна на него, докато Фред се суетеше с кафе-машината.
— Моника Стюарт е на Тихо.
— Знам. Мислиш ли, че човек като нея може да кацне на станцията и аз да не разбера?
— Не — призна Холдън. — Но знаеш ли защо е тук?
Кафе-машината засъска и кабинетът се изпълни с плътен горчив аромат. Докато кафето се вареше, Фред се приведе над бюрото си и чукна по терминала.
— Нещо свързано с изчезнали кораби, нали? Така съобщава разузнавателният ни екип.
— Накарал ли си хората си да проверят тези случаи?
— Честно ли? Не. Чувал съм да се говори за това, но сме затрупани с работа. Всеки кораб с работещ ъпстейнов двигател се е насочил през порталите. Прекалено сме заети да следим да не се сблъскат, докато минават през пръстените. Повечето заминават към неизследвани системи, където няма нито други кораби, нито станции. Някои не се обаждат повече, което ми се струва съвсем нормално.
Холдън прие с благодарно кимване подадената му от Фред димяща чаша и отпи. Кафето на стареца не го разочарова.
— Разбирам това — каза Холдън след още една глътка. — И мисля, че теорията ѝ е доста изсмукана от пръстите, но е от онези неща, които ще привлекат общественото внимание, освен ако не намерим по-добър отговор първи.
— Тя има ли вече теория?
— Мисли, че е протомолекулата. Роботите и машините, пробудили се на Ил, са единствената ѝ опорна точка.
— Ти ме увери, че онова е било еднократен случай — рече Фред и се намръщи над чашата си с кафе. Когато заговори пак, заедно с думите от устата му излизаше пара като драконов дъх. — Да не би Милър да се е върнал?
— Не. Доколкото знам, в цялата вселена не съществува активна протомолекулна култура. Само че…
— Само че аз имам неактивното вещество, което ми даде.
— Да, и Моника някак си е разбрала за него — добави Холдън.
Мръщенето на Фред се усили.
— Някъде имам изтичане на информация.
— Да, без съмнение, но не това ме притеснява.
Веждите на Фред се повдигнаха в ням въпрос.
— Моника — продължи Холдън — е решила, че трябва да извадим веществото и да го използваме като един вид спиритична масичка, за да призовем духа на Милър.
— Това е тъпо — отбеляза Фред.
— Да. Затова мисля, че трябва да изключим всички други възможности, преди да се хвърлим да си играем с извънземни вируси.
— Предполагам, че за всичко си има първи път — подхвърли Фред, влагайки в думите си съвсем лек сарказъм. — Имаш ли алтернативни теории?
— Да — потвърди Холдън, — но няма да ти харесат.
— Все още ми е останал малко бърбън, ако се нуждаем от обезболяващо за тази операция.
— Може и дотам да стигнем — отвърна Холдън и допи кафето си, за да печели време. Колкото и да се бе състарил Фред през последните пет години, Холдън още се плашеше малко от него. Трудно му бе да зачекне тема, която би могла да го обиди.
— Още? — попита Фред и посочи към празната му чаша. Холдън отказа с поклащане на глава.
— Разправяше ми за онази радикална екстремистка фракция на СВП — каза той.
— Не мисля, че…
— Те са извършили поне две публични нападения. Едно срещу марсианска собственост и едно срещу самата Земя.
— И двете се провалиха.
— Може би — каза Холдън. — Но ние предполагаме, че знаем какви са били целите им, а е възможно да не е така. Може би взривяването на голяма част от марсианска корабостроителница и принуждаването на флота на ООН да изстреля куп бойни ракети по стар товарен кораб за тях са победи.
— Добре — кимна неохотно Фред. — Тук си прав.
— Но има и още нещо. Да, радикалите смятат, че Земята и Марс ще ги изоставят, щом новите светове бъдат колонизирани, но това означава, че и самите колонисти са част от проблема.