— Съгласен.
— Ами ако това радикално крило на СВП реши, че в допълнение към взривяването на някакви неща на вътрешните планети може да прати послание, като премахне някои колонизаторски кораби?
— Ами — проточи Фред, говореше бавно, като че ли измисляше отговора в движение, — големият проблем тук е мястото на атаките.
— Защото са се случили от другата страна на порталите.
— Точно така — кимна Фред. — Едно е някой да взривява кораби, докато минават през Пояса. Но от другата страна на порталите? Кой има достъп дотам? Освен ако не мислиш, че корабите са саботирани по някакъв начин. Бомба с много дълъг фитил?
— Има и друга възможност — посочи Холдън.
— Не, няма — възрази Фред, предугаждайки следващия аргумент.
— Виж какво, Фред, знам, че не искаш да допуснеш, че на Медина има хора, които работят против твоите интереси. Че подправят доклади, може би. Или изключват сензори, когато не искат хората да видят някои неща. И разбирам защо е трудно да се преглътне това.
— Медина е от възлово значение за дългосрочните ни планове — заяви Фред и тонът му бе твърд като желязо. — Събрал съм всичките си най-добри и най-верни хора на тази станция. Ако радикалите имат пета колона там, значи не мога да вярвам на никого в моята организация. В такъв случай е по-добре да си събера багажа и да се оттегля.
— На Медина има хиляди хора. Съмнявам се, че можеш да гарантираш лично за всеки един от тях.
— Не, но онези, които управляват станцията, са мои хора. Най-верните, които имам. Няма начин подобно нещо да става без тяхното знание и съдействие.
— Плашеща мисъл.
— Това би означавало, че аз не притежавам Медина — изтъкна Фред. — Че най-безмилостната и твърдолинейна екстремистка фракция от нашата група контролира входа към цялата галактика.
— Е, и как би могъл човек да го разбере? — попита Холдън.
Фред се облегна с въздишка назад и му се усмихна тъжно.
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че си отегчен и самотен, и си търсиш нещо да се разсееш. Не разрушавай организацията, която съм градил цял живот, само защото нямаш какво да правиш.
— Но все пак липсват кораби. Дори да не ги премахва Медина, нещо друго го прави. Не съм сигурен, че можем да пренебрегнем това и да се надяваме да отмине.
— Гледай собствения си кораб, Джим. Поправи го и събери отново екипажа си. Историята с липсващите кораби не е твоя работа.
— Благодаря за кафето — каза Холдън и стана да си върви.
— Няма да се откажеш, нали?
— А ти как мислиш?
— Мисля — процеди Фред, — че ако счупиш нещо мое, ще трябва да го платиш.
— Ясно — отвърна ухилено Холдън. — Ще те държа в течение.
Докато излизаше през вратата, си представи как Милър се усмихва и казва: „Можеш да познаеш, че си попаднал на наистина интересен въпрос, когато никой не иска да намериш отговора му“.
9.
Наоми
Имало едно време едно поясно момиче на име Наоми Нагата, а сега тя беше жена. Макар че разликата между двете се създаваше по дни, часове и минути, диаграмите им на Вен почти не се застъпваха. Каквото можеше да бъде отрязано, тя го бе отрязала още преди години. Каквото оставаше, бе останало въпреки усилията ѝ. Като цяло, тя можеше да го заобиколи.
— Приятен престой на Церера — пожела митническият агент и очите му прескочиха на мъжа зад нея. Тя кимна, усмихна се учтиво през завесата на косата си и навлезе в широките коридори на космодрума. Още едно лице сред милионите.
Станция Церера бе най-големият град в Пояса. Около шест милиона души в издълбан астероид с диаметър стотици километри. Тя бе чула, че само пристанищният трафик би могъл да добави милион временни обитатели във всеки един ден. През по-голямата част от живота ѝ Церера бе символът на вътрешнопланетния колониализъм. Вражеската кула на територията на поясните.
Извън космодрума коридорите бяха топли, почти горещи — ентропийният заряд на града, уловен в термоса на космическия вакуум. Въздухът бе натежал от влага, а миризмата на тела и засъхнала пикня бе като да видиш усмивката на стар приятел. Триметрови екрани показваха в един миг реклами на машинарии, а в следващия — висша мода, и шумът им бе само тънка нишка в постоянната гърмяща симфония от гласове, коли и машини. Някакъв новинарски канал излъчваше картина от сражения някъде на Земята. Поредният дребен бунтовнически култ или традиционен етнически конфликт, вземащ полагащата му се доза кръв, важен само защото се случваше на Земята. Даже за поясните, които от поколения насам наричаха космическата станция свой дом, Земята имаше символичен смисъл. Майката на човечеството, стъпила здраво с ботуша си на шията на поясните. На екрана блед мъж, с кръв, шуртяща от рана на скалпа му, бе вдигнал някаква книга. Вероятно свещена. Крещеше и устата му се гърчеше от ярост. Ако убиеш толкова хора в Пояса, това изобщо нямаше да е новина. Дори сега.