Тя зави по посоката на въртене, търсейки будка за храна, която да предлага нещо апетитно. Имаше от обикновените корпоративни продукти, едни и същи на всяка станция. Но сега, когато СВП управляваше Церера, съществуваха и други варианти. Дежет и яйчено къри, купичка спагети по кравешки, червен бъркоч. Храните на детството ѝ. Поясни храни. Кухнята на „Росинант“ бе проектирана от някого в марсианския флот и хранителните продукти, които ядеше, бяха винаги питателни, обикновено добри и понякога страхотни. Но не бяха нейната храна.
Тя си избра червен бъркоч от една очукана будка, чиито стени бяха облепени с дебел слой листовки за нощни клубове. Храната се продаваше в кафява пресована кутийка, побираща се в лявата ѝ длан, с шпатулка като сплескана лъжичка, с която да яде. При първата хапка устата ѝ се изпълни с вкус на кимион, а умът ѝ — с прашасали спомени. За миг сякаш отново бе на койката си на кораба на Тио Кризтек, прегърбена над бялата керамична купа, която обичаше, но бе забравила от години, и ядеше кротко, докато другите пееха в камбуза. Не може да е била на повече от шест годинки, но споменът беше ярък и свеж. Тя хапна пак, наслаждавайки се на вкуса. В този момент забеляза мъжа, който я следеше.
Беше слаб дори за местен. Косата му, мръсносива, бе загладена назад като свитите криле на птица. Стоеше може би на петнайсетина метра от нея и гледаше новинарския канал с леко скучаещ вид. Наоми не би могла да каже кое привлече вниманието ѝ към него и я остави със сигурното убеждение, че той е там заради нея. Може би, че небрежно избягваше да я поглежда, или нещо в позата му.
Тя се обърна пак по посоката на въртене и тръгна бързо, но без да тича, като го принуди да я последва. Докато вървеше, оглеждаше тълпата около себе си. Ако бе права, навярно имаше и други, които работеха в екип. Промушваше се с лекота през гъмжилото от тела, намираше пролуките, които се отваряха за миг, докато пътищата на хората се пресичаха. Когато бе на тринайсет, прекара шест месеца на станция Церера между два кораба, но въпреки това станцията далеч не бе като родно място за нея. Тя направи каквото ѝ е по силите, насочи се към един страничен коридор, за който бе почти сигурна, че свързва по-широките магистрали.
А може и да грешеше. Може би мъжът, който и да бе той, случайно се бе озовал там в момент, когато тя се е чувствала особено неспокойна. Наоми не се озърна назад, докато страничният коридор не се сля отново с по-оживен поток от пешеходци на следващата порта. Тя обхвана всичко с един поглед и намери мястото, което ѝ трябваше. Будка за обмен на валута на четири метра от нея, с непрозрачни стени за осигуряване на уединение, образуваше малко островче сред потока от хора като камък в река. Без да спира, тя тръгна към мъртвото петно от далечната ѝ страна и се прилепи към нея. Усети с плешките си хладината на метала. Въздухът бе достатъчно задушен, че да се поти леко, яката и краищата на косата ѝ бяха влажни. Тя се постара да е дребна и незабележима, и започна да брои бавно от сто надолу.
На трийсет и две Крилатия мина забързано покрай нея, вдигнал високо брадичка и оглеждайки тълпата пред себе си. Устата ѝ се изпълни с ясния метален вкус на страха, тя се обърна, заобиколи будката и тръгна назад по коридора, по който бе дошла. Докато вървеше, умът ѝ прехвърляше трескаво вариантите. Може би Марко най-после бе решил да сложи край на патовото им положение и заплахата за Филип бе стръвта в капана. Или пък охраната бе чакала през цялото това време и сега най-после щяха да я спипат. Или някой, гледал твърде много новинарски емисии от Ил, бе решил да я преследва. Или просто Марко бе пратил хората си да я държат под око. Последното не беше най-невероятното.
Щом се озова пак в главния коридор, тя спря една кола и плати да я откара на три нива нагоре до един открит парк. Шофьорката не я погледна втори път, което ѝ донесе облекчение. Наоми се облегна на твърдата пресована пластмаса и дояде бъркоча си. Гумите съскаха по палубата, докато колата се изкачваше нагоре по рампата, по-близо до оста на въртене и по-далеч от космодрума.
— Du-es отиваш някъде конкретно? — попита шофьорката.
— Не знам къде отивам — отвърна Наоми. — Ще разбера, когато стигна.
Запозна се с Марко, когато беше на шестнайсет и завърши приравнителния си стаж на станция Хигия. На Луната свършената работа би ѝ осигурила инженерно назначение в която и да е от големите корабостроителници. Тъй като беше само стаж, тя знаеше, че ѝ остават още три, може би четири семестъра, преди да може да получи мястото, макар вече да знаеше как се правят нещата.