Марко бе член на група търсачи и миньори, които извършваха ремонтните си дейности на Хигия, а после навлизаха в Пояса да добиват редки метали и понякога да прибират останките от стари кораби, озовали се на пътя им. А може би, според слуховете, и някои съвсем нови останки. Капитанът бе старец на име Року, който мразеше вътрешните планети по-силно от всеки друг в Пояса. Екипажът се състоеше от най-закоравели членове на СВП и не бяха бойна група само защото никой не ги бе помолил. Наоми живееше с Тиа Марголис, една от приемните ѝ лели, и разменяше нелицензирана работа в рафинерията за въздух, вода, храна, мрежов достъп и място за сън. По онова време Марко и кохортата му ѝ се бяха сторили като бастион на стабилността. Екипаж, работил на един и същи кораб в продължение на седем мисии, за нея бе практически семейство.
А самият Марко бе невероятен. Тъмни очи, тъмна коса, сочни устни, а усещането, когато галеше брадата му, бе точно каквото си представяше, че би било да гали диво животно. Той се мотаеше из коридорите пред бара на станцията, все още прекалено млад, за да купува алкохол, но достатъчно чаровен, за да накара някои по-възрастни да му купят — в малкото случаи, когато не съумяваше да убеди самите продавачи да престъпят правилата. Всички останали в екипажа на Року — Големия Дейв, Син, Микам, Карал — бяха по-старши от него на кораба, но на „сушата“ го следваха. Нямаше конкретен момент, в който тя стана част от екипажа им. Просто бе попаднала в тяхната орбита, ходеше на същите места, смееше се на същите шеги, а после по едно време вече я чакаха. Когато разбиваха печата на някой склад и го превръщаха във временен клуб, където се влиза само с покана, тя бе поканена. И не след дълго вече помагаше за разбиването на печата.
По онова време станция Хигия преживяваше най-добрите си дни. Земно-марсианският съюз изглеждаше твърд като камък. Данъците и тарифите за основните продукти се колебаеха току под границата „прекалено скъпи, за да поддържат живота“. А понякога я надскачаха. Корабите пътуваха, изпълнени с толкова рядък въздух, че рискуваха аноксия, а черният пазар на използвани хидропонни съоръжения беше оживен и активен. Станция Хигия, макар и на хартия собственост на земен бизнес конгломерат, на практика представляваше бедна автономна зона, поддържана от навика, отчаянието и просмукания в костите на поясните респект към инфраструктурата.
Когато Марко бе там, дори старата напукана палуба изглеждаше някак по-малко скапана. Той беше от онези хора, които променят смисъла на всичко около себе си. Имаше едно поясно момиче на име Наоми, което би се заклело, че ще го следва навсякъде. Сега тя бе жена и би отрекла, че това е вярно.
Но ето че беше тук.
Бистро „Ржавчина“ се намираше високо към центъра на въртенето. Врати от ръждясала стомана, покрити с предпазващ слой, преграждаха входа и един бияч, половин глава по-висок от нея и два пъти по-широк в плещите, ѝ се навъси, докато влизаше през тях. Не я спря. Толкова високо горе въртенето на станцията се усещаше като странично притегляне. Водата се лееше косо. Не само евтинията на недвижимите имоти изпълваше тези коридори с поясни. Тук кориолисовите сили започваха да оказват ефект малко над подсъзнателния, а земляните и марсианците така и не бяха свикнали съвсем с него. Да живееш при въртелива гравитация бе източник на поясна гордост, белег на това, което са, и на различното в тях.
Мрачна музика озвучаваше мястото, ритъмът приличаше на постоянна нискочестотна атака. Подът бе лепкав, където не го покриваха черупки от фъстъци; мирис на сол и евтина бира изпълваше въздуха. Наоми отиде в дъното и се настани на най-скритото място, което успя да намери. В заведението имаше някъде между петнайсет и двайсет души, седнали или прави. Тя още усещаше погледите им върху себе си. Челюстта ѝ се издаде малко напред, а устните ѝ се присвиха, което бе колкото защитна окраска, толкова и действително неудоволствие. Стената, на която се облягаше, трепереше от баса.
Тя си поръча питие от системата на масата и плати с предварително зареден чип. Преди момчето със слабото лице зад бара да го донесе, металните врати към коридора се отвориха пак и влезе Крилатия. Движенията му бяха сковани и неспокойни, изражението му — затворено и ядосано. Не я бе проследил дотук. Това бе мястото, където се връщаше след провала си. Наоми се дръпна още сантиметър по-назад.