— Не говорим за това — обади се остро един млад глас. Син погледна към вратата. Вцепенена от ужас, Наоми направи същото. Момчето изглеждаше едновременно страшно старо и страшно младо. Кожата му бе по-тъмна от тази на Марко, а косата му — по-къдрава. Но очите му бяха същите. И устата. Нещо огромно — по-голямо от океан — се размърда в гърдите ѝ. Дълбоко заровени чувства се надигнаха и приливът им заплашваше да я отнесе. Тя се опита да го скрие, но трябваше да се подпре на масата за стабилност.
Младежът влезе в стаята. Ризата с пясъчен цвят му бе широка, но тя можеше да види, че тялото му се намира в преходния етап между необуздания юношески растеж и наедряващите мускули на мъж. Една от фигурите на койките се размърда и обърна, но нямаше друга реакция.
— Не говорим за това, докато не се върнем благополучно. Дори и тук. Изобщо. Sabez?
— Чаткам mé — каза Син. — Просто мислех, че след като…
— Знам какво си мислил. Става, но не говорим за това.
За първи път очите на младежа се завъртяха към нея. В тях се отразяваше собствената ѝ борба. Тя се зачуди как ли я вижда той. Какво ли става в ума и сърцето му, докато в нея бушуват радост, чувство на вина и отровно съжаление. Това бе моментът, който не си бе позволила да желае. Знаеше, че наближава, още откакто съобщението на Марко пристигна на Тихо. Не беше готова за него. Младежът я дари с лека, бърза усмивка и ѝ кимна.
— Филип — каза тя предпазливо, сякаш думите бяха чупливи. Когато той отговори, гласът му би могъл да е ехо на нейния:
— Майко.
10.
Еймъс
Гарата на високоскоростната железница във Филаделфия се намираше близо до центъра на търговски район за средната класа. Хора на заплата се шляеха по улиците между магазините и купуваха полумодерните дрехи и дребните луксове, достъпни само за онези с пари. Но не твърде много пари. Елитът пазаруваше другаде, защитен от охрана, която да държи хора като тези навън.
Дори на Земята имаше хора с пари и хора с пари.
Еймъс се чувстваше странно при мисълта, че може би има достатъчно в сметката си, за да мине за един от последните. Забавляваше се да си представя как влиза в някой тежкарски търговски център в неугледните си поясни дрехи само за да докара припадък на персонала, като се изръси с два бона за нещо безполезно. Може би хубав платинен шейкър. За един-двата случая в годината, когато му се допиваше мартини.
Може би по-късно. Когато си свърши работата.
Излезе от мола и се насочи към жилищния квартал, където според картата на ръчния му терминал се намираше старият дом на Лидия. В късия тунел на изхода го заговори някакво единайсет-дванайсетгодишно момче в евтин хартиен комбинезон, от онези, които будките за основна раздаваха безплатно само срещу пръстов отпечатък. Момчето му предложи разнообразни сексуални услуги на най-ниски цени. Еймъс го хвана за брадичката и вдигна лицето му към себе си. По бузите му имаше избледняващи жълти следи от не много скорошен побой, а около клепачите му — издайническото розово на пристрастеност към „вълшебното прахче“.
— Кой ти е бавачката? — попита Еймъс.
Момчето се дръпна.
— Не барай без пари, човек.
— Няма проблем. Не съм насилник. Питам кой ти е бавачката? Наблизо ли е?
— Не знам за к’во говориш. — Момчето се заозърта, търсейки път за бягство.
— Ами, хубаво. Айде чупката. — Еймъс го видя как хукна и почувства как нещо притиска стомаха му като предвестник на спазми. Не можеше да помогне на всяко улично хлапе, което му се изпречи на пътя. Те бяха прекалено много, а и той си имаше друга работа. Смущаващо много. Може би детето щеше да каже на сводника си за големия страшен мъж, който го е пипал по лицето. Тогава сводникът щеше да дойде да го търси, за да му даде урок да не се закача със стоката.
Тази мисъл извика усмивка на лицето на Еймъс и възелът в стомаха му се отпусна.
Къщата на Лидия се намираше на трийсет и седем пресечки от гарата, в беден квартал, но не в държавна кооперация. Някой плащаше истински пари за мястото, а това бе интересно. Еймъс не мислеше, че Лидия би могла да изчисти достатъчно досието си, за да кандидатства за обучение за работа. Може би мъжът ѝ беше гражданин с нужните умения и чисто минало, за да получи нормална работа. Това също бе интересно. Що за човек, водещ почтен живот, се жени за застаряваща гангстерка като Лидия?
Еймъс вървеше лениво, все още таеше някаква надежда, че сводникът ще го намери и ще цъфне пред него. Час и половина по-късно ръчният му терминал го уведоми, че е стигнал до целта си. Къщата не изглеждаше кой знае какво. Малка едноетажна постройка, която отвън бе почти точно копие на всяка друга малка едноетажна къщурка в квартала. Миниатюрна градинка заемаше тясната ивица между къщата и тротоара. Изглеждаше обгрижвана с любов, макар че Еймъс не можеше да си спомни Лидия някога да е притежавала растение.