Мина по тясната пътека през градината до входната врата и позвъни. След миг му отвори дребен възрастен мъж с рехава бяла коса.
— Мога ли да ти помогна, синко?
Еймъс се усмихна и нещо в изражението му накара мъжа да отстъпи нервно половин крачка назад.
— Здрасти. Аз съм стар приятел на Лидия Малуф. Наскоро разбрах, че е починала, и се надявах да отдам почитта си. — Той се опита да докара на лицето си усмивка, която да не плаши дребното старче.
След малко старчето — наречено в некролога Чарлз — сви рамене и покани с жест Еймъс да влезе. Отвътре вече си личеше, че къщата е на Лидия. Плюшеното обзавеждане и ярките драперии и пердета напомниха на Еймъс за апартамента ѝ в Балтимор. По рафтовете и масите се редяха снимки. Късчета от живота ѝ след заминаването на Еймъс. Две кучета на тревиста поляна, ухилили се с провесени езици към фотоапарата. Чарлз, с повече коса на главата, но пак сребристобяла, копаещ в градината. Лидия и Чарлз заедно в някакъв ресторант, със свещи на масата, усмихнати над винените си чаши.
Изглеждаше хубав живот и Еймъс усети как нещо в стомаха му се отпуска, когато ги видя. Не бе сигурен какво означава това, но вероятно беше хубаво.
— Имаш ли си име? — попита Чарлз. — Искаш ли малко чай? Тъкмо си правех, когато позвъни.
— Разбира се, бих пийнал малко чай — каза Еймъс, пренебрегвайки първия въпрос. Остана в уютния хол, докато Чарлз тропаше из кухнята.
— Погребението беше преди два месеца — отбеляза Чарлз. — Да не си бил нагоре в кладенеца?
— Да, за последно работих в Пояса. Съжалявам, че ми отне толкова време да сляза дотук.
Чарлз се върна от кухнята и му подаде димяща чаша. Съдейки по аромата, беше зелен чай, неподсладен.
— Тимъти, нали? — подхвърли Чарлз, сякаш питаше за времето. Еймъс усети как челюстта му се стяга. Адреналинът нахлу в кръвта му.
— Отдавна вече не съм — изръмжа той.
— Тя понякога говореше за майка ти — продължи Чарлз. Изглеждаше спокоен. Сякаш знаеше, че каквото и да стане, е неизбежно.
— Майка ми ли?
— Лидия се е грижила за теб след смъртта на майка ти, нали?
— Да — потвърди Еймъс. — Така е.
— Е — рече Чарлз и сръбна пак от чая си. — И сега какво?
— Или ще попитам дали мога да взема малко от тези рози отпред, за да ги сложа на гроба ѝ…
— Или?
— Или просто ще ги взема, защото тук вече не живее никой.
— Не искам неприятности.
— Трябва да знам как е станало.
Чарлз сведе очи, вдиша дълбоко и кимна.
— Тя имаше заболяване, наречено прогресивен аортен аневризъм. Една нощ си легна и не се събуди. На другия ден повиках бърза помощ, но те казаха, че била мъртва от часове.
Еймъс кимна.
— Ти добре ли се отнасяше с нея, Чарлз?
— Обичах я, момко — отвърна възрастният мъж със следа от стомана в гласа. — Можеш да правиш каквото си искаш тук, не съм в състояние да те спра. Но няма да търпя да подлагаш на съмнение любовта ми. Обичах я от момента, в който се запознахме, до последната ни целувка за лека нощ. И още я обичам.
Гласът на стареца не трепна изобщо, но очите му бяха влажни и ръцете му трепереха.
— Може ли да седна? — попита Еймъс.
— Заповядай. Кажи ми, ако искаш още чай. Чайникът е пълен.
— Благодаря, господине. Съжалявам, че ви разтревожих така. Но като чух, се притесних…
— Знам каква е била Лидия, преди да се срещнем — каза Чарлз и се настани на една малка кушетка срещу него. — Ние винаги сме били честни един с друг. Но тук никой никога не ни е безпокоил. Тя просто имаше спукана артерия, която ѝ изневери една нощ, докато спеше. Нищо повече.
Еймъс потърка главата си, сякаш да разбере дали вярва на старчето. Май че му вярваше.
— Благодаря. И съжалявам, ако съм бил малко груб — извини се той. — Е, може ли да взема няколко от онези рози?
— Разбира се — въздъхна Чарлз. — Така или иначе тази градина няма да е моя още дълго. Вземай колкото искаш.
— Местиш ли се?
— Ами, човекът, който подпомагаше финансово Лидия, спря да го прави, когато тя умря. Имахме някакви заделени пари, но не бяха много. Съвсем скоро ще мина на основна, а това означава държавна кооперация.
— Кой ѝ плащаше? — попита Еймъс, макар че вече знаеше отговора.
— Едно хлапе на име Ерих. Командва групировка в града, където живееше по-рано Лидия. Предполагам, че си го познавал.