— Някога — съгласи се Еймъс. — Той знае ли за теб? Че Лидия е омъжена?
— Естествено. Поддържахме връзка. Той ни проверяваше как сме.
— И те отряза, когато тя умря.
Това не беше въпрос и Чарлз не отговори, само отпи от чая си.
— Е — каза Еймъс и стана, — имам работа за вършене. Не бързай още да се изнасяш. По един или друг начин ще се погрижа да получиш нужните пари, за да задържиш това място.
— Не си длъжен да го правиш.
— В известен смисъл съм.
— Заради нея — предположи Чарлз.
— Заради нея.
Пътуването със скоростния влак до Балтимор му отне по-малко време, отколкото да стигне до гарата. Самият град не се беше променил изобщо през двете десетилетия, докато Еймъс отсъстваше. Същата купчина от многоетажни търговски сгради, същата шир от квартири за хора на основна и хора с малък доход, преди да се стигне до подредените квартали от къщи на средната класа в покрайнините. Същата миризма на разлагащи се водорасли от потопения източен бряг с рушащите се коруби на стари сгради, стърчащи от тъмната вода като ребрата на отдавна мъртво морско чудовище.
Колкото и да го смущаваше тази мисъл, Еймъс трябваше да признае, че мястото прилича на някогашния му дом.
Хвана автоматизирано електрическо такси от гарата до стария си квартал. Даже на улично ниво градът изглеждаше горе-долу същият. Уличните лампи бяха подменени с нови, с квадратен дизайн. Някои улици бяха станали от пешеходни смесени. Биячите, пласьорите и секстружениците бяха с различни лица, но общо взето стояха на същите кьошета и входове като предшествениците си. Нови плевели, растящи в пукнатините на града, но пукнатините си бяха същите.
Той накара таксито да го остави до една каравана, преустроена в кафене, на ъгъла, лицензирана да приема карти за основна издръжка. Тя се намираше точно на мястото, където бе ял за последно, преди да напусне Балтимор. Караваната и търговската марка бяха различни, но рулцата и кексчетата изглеждаха същите.
— Едно дълго кафе и царевично кексче — поръча той на продавачката. Тя изглеждаше толкова изненадана, когато терминалът му преведе истински пари вместо кредити за основна, че едва не изтърва храната. Докато церерските нови юани минат през мрежата и се преобразуват в долари на ООН, с всичките там такси за обмен и трансфер, закуската щеше да му излезе тройно.
Кексчето имаше вкус на рециклирано от стари, вече изядени царевични кексчета. А кафето можеше да мине за петролен продукт. Той обаче се облегна на една стена до караваната и си довърши закуската, без да бърза. Хвърли останките в рециклатора и благодари на момичето. Тя не отговори. Космическите му пари и чуждите му дрехи я караха да го зяпа все едно е извънземен. Което, предполагаше той, в известен смисъл си беше вярно.
Нямаше представа откъде да започне с търсенето на Ерих. Но не му се наложи да върви дълго, преди някаква тийнейджърка с машинно сплетени плитки и скъпи памучни панталони да се появи от един сенчест вход.
— Хей — повика я той. — Имаш ли минутка?
— За теб ли, Монго?
— Не се казвам Монго — отвърна с усмивка Еймъс. Виждаше страха в очите ѝ, но той бе добре прикрит. Беше свикнала на опасни непознати, но това отчасти се дължеше на факта, че знаеше, че са опасни.
— А би трябвало, бабаит като теб.
— Ти си местна. Помогни ми.
— Трева ли търсиш? Прахче? Имам невро, това ти трябва. Направо ще изхвръкнеш от тая лайняна дупка.
— Не искам нищо за хвъркане, пиленце. Само да те питам нещо.
Тя се засмя и му показа среден пръст. Щом не беше клиент, значи не беше никакъв. Вече се обръщаше да потъне пак в тъмния вход, но Еймъс я хвана за ръката, твърдо, но нежно. В очите ѝ проблесна истински страх.
— Ще те питам, пиленце. Ти ще ми отговориш. А после те пускам да хвъркаш.
— Нашибай се, Монго. — Тя го заплю и се опита да се изтръгне от хватката му.
— Стига. Само ще се нараниш. Искам да знам кой командва бандата ти? Търся един човек на име Ерих, да поговоря с него. Със саката ръка. Ако твоята банда не е с него, просто ме насочи към някого, който е, sabe?
— „Sabe“ ли? — Тя престана да се бори. — Говори на английски, тъпако.
— Ерих. Търся Ерих. Само ме упъти и изчезвам.
— А може пък аз да ти пусна кръвчицата — обади се един нов глас. Някакъв едър мъж излезе от входа, където се бе крило пиленцето му. Истински великан, с белези около очите, а дясната му ръка бе пъхната в джоба на торбестия му суитшърт. — Пусни я.
— Разбира се — откликна Еймъс и пусна пиленцето. Момичето се стрелна нагоре по стълбите към вратата. Великанът му се ухили гадно. Беше взел отстъпчивостта на Еймъс за страх.