Ерих никога не го бе свъртало да седи дълго на едно място.
— Тими — каза Ерих, застанал зад бюрото все едно е барикада. Двамата пазачи се отдръпнаха да заемат позиции отстрани на вратата.
— Сега хората ме наричат Еймъс.
Ерих се засмя.
— Това май го знаех, а?
— Предполагам — отвърна Еймъс. Ерих изглеждаше добре. Здрав, какъвто никога не бе изглеждал като малък. Даже имаше шкембенцето на мъж на средна възраст. Лявата му ръка още бе малка и сгърчена. И съдейки по начина, по който стоеше, май още накуцваше при ходене. Но сега, поставени до успеха му и охранената му пухкавост, те изглеждаха като трофеи от един отминал живот, а не като недъзи на настоящия.
— Е — поде Ерих, — чудя се какво правиш в града.
— Той преби Трой — обади се един от пазачите. — Лейси също се оплака, че бил малко груб с нея.
— Убил ли е някого? — попита Ерих. Когато нито един от двамата не отговори, заключи: — Значи се е държал учтиво.
— Точно така — съгласи се Еймъс с дружелюбно кимване. — Не съм дошъл да ти се бъркам в работите, само да поговорим.
— Ами тогава — каза Ерих и се отпусна пак върху гумената си топка, — хайде да поговорим.
11.
Алекс
Три дни след като бе видял Талиса — за последен път, както трябваше да приеме сега, — а после бе отишъл да хапне с Боби Дрейпър, Алекс разбра, че е време да си тръгва. Беше вечерял с роднините си и с няколко близки приятели; бе видял как се е променил родният му град и как не е. И още веднъж се бе убедил, че понякога счупеното не може да се поправи. По-добре от това нямаше да стане.
Но преди да си тръгне, щеше да разочарова още един човек.
Експресното метро до Лондрес Нова бучеше тихо, рекламите над седалките обещаваха да подобрят живота на пътниците по сто различни начина: технически сертификати, по-хубаво бельо, избелване на зъбите. Софтуерът за лицево разпознаване сякаш не знаеше какво да му предложи. Никоя от рекламите не успяваше да го заинтригува. Най-близкото попадение бе една със слаб адвокат в маслиненозелен костюм, който предлагаше да помогне на хората да намерят транспорт до новите системи оттатък Пръстена. „Започнете нов живот в далечните колонии! Ние можем да ви помогнем!“
Срещу него едно около седемнайсетгодишно момче се взираше кротко в нищото с полупритворени очи, на границата между скуката и съня. Когато Алекс бе на неговата възраст, обмисляше дали да се запише във флота, или да кандидатства в университет. Излизаше с Кери Тротуайн, макар че г-н Тротуайн бе религиозен фанатик, който го мразеше, задето не принадлежи към правилната секта. А нощите си прекарваше в игра на бойни симулатори с Амал Шах и Корол Надкарни.
Това момче срещу него вървеше по същите коридори, по които и той навремето, ядеше в някои от същите ресторанти, мислеше за секс вероятно горе-долу по същия начин, но въпреки това живееше в различна вселена. Алекс се опита да си представи какво ли би било, ако към вариантите му на седемнайсетгодишна възраст се добави и пътуване до непозната планета. Дали пак щеше да се запише във флота? Дали щеше да срещне Талиса?
Мек механичен глас обяви, че пристигат на Атерполския терминал. Очите на момчето се отвориха, то се разсъни и хвърли недоверчив поглед към Алекс. Намаляването на скоростта притисна гърба на Алекс и го накара да се почувства почти като под тяга. Почти, но не съвсем.
Атерпол бе центърът на Лондрес Нова, единствената станция с връзки към всички квартали на града. Сводестите тавани се извиваха над общите зони, външните врати по стените бяха двойно запечатани, за да предотвратят изтичане на въздух към празните тунели. Самият терминал бе отворен към просторен обществен парк с истински дървета, растящи от пръстта в изкуствения здрач. Покрай виещите се алеи бяха пръснати пейки, направени да изглеждат като от дърво и желязо, а едно езерце изпълваше въздуха с дъх на водорасли и влага. Успокоителният шепот на бриза от въздушните рециклатори проникваше навсякъде като неспирна и вечна молитва. По стените се издигаха прозорци, от които бликаше светлина или пък не. Стаите, които Алекс виждаше над себе си, докато вървеше, бяха офиси и апартаменти, ресторанти и халета.
Той прекоси парка и стигна до портите в най-далечния край, където тунелите на местното метро водеха към другите квартали. Инис Шалоу, където живееше Боби, нямаше най-добрата репутация. Но дори най-лошото, което Марс можеше да предложи, не бе толкова лошо като съмнителен сектор на станция Церера, пък и така или иначе, за да нападне някой Боби, трябваше или да е самоубиец, или да има армия зад гърба си.
В метростанцията на Инис Шалоу Алекс облече куртката си и тръгна пеш. Имаше коли под наем, а едно момиче на не повече от четиринайсет с очукана рикша викаше от ъгъла. Разстоянието обаче бе късо, а Алекс се ужасяваше от разговора, който го чакаше в края му.