Беше извървял същия път преди три дни, когато още го болеше от несполучливата среща с Тали, като следваше упътванията на ръчния си терминал към квартирата на Боби. Не бе виждал бившата пехотинка от онази нощ на Луната, когато Пръстенът се бе надигнал от развалините на Венера и бе полетял към далечния край на системата, и очакваше с нетърпение всичко, което би могло да го разсее от случилото се до този момент от деня.
Боби живееше в много приятен страничен коридор със собствена ивица зеленина по средата и осветление, направено да изглежда като лампи от ковано желязо от нечия представа за Лондон през 19-ти век. Наложи му се да изчака едва няколко секунди пред вратата ѝ, преди тя да се отвори.
Боби Дрейпър бе едра жена и макар че през годините цивилен живот мускулите ѝ бяха загубили малко от очертанията си, излъчваше компетентност и сила, както огънят излъчва топлина. Всеки път, щом я видеше, той си спомняше за един епизод от древната история — как самоанците, въоръжени с копия и камъни, изтласкали носещите пушки испански конкистадори в морето. Боби бе жена, която караше тази битка да изглежда правдоподобно.
— Алекс! Влизай. Съжалявам, че е разхвърляно.
— Не е по-зле от каютата ми в края на дълъг рейс.
Дневната бе по-просторна от командния център на „Роси“ и обзаведена в оттенъци на керемидено и сиво, които не би трябвало да си отиват, но се съчетаваха добре. Масата за хранене не можеше да побере повече от четирима, но до нея имаше само два стола. През една арка срещу входната врата се виждаше стенен монитор, нагласен да предава бавно движещи се цветни пръски, сякаш някой е анимирал водните лилии на Моне. Там, където в повечето квартири би имало диван, мястото бе заето от тренировъчна машина и стойка с хромирани гири до нея. Едно спирално стълбище в ъгъла водеше нагоре и надолу, а ламинираните бамбукови стъпала сияеха топло в светлината.
— Гъзарско местенце — подхвърли Алекс.
Боби хвърли почти извинителен поглед към апартамента си.
— По-голям е, отколкото ми трябва. Много по-голям. Но мислех, че просторът ще ми хареса. Да има къде да се изтегна.
— Мислела си?
Тя сви рамене.
— По-голям е, отколкото ми трябва.
Боби облече кафяво кожено яке, което изглеждаше професионално и смаляваше широките ѝ плещи, и го заведе в един рибен ресторант, където им сервираха нарязана пъстърва в черен сос, една от най-хубавите, които Алекс някога бе ял. Бирата бе местна и я сервираха студена. През тези два часа жилещият глас на Талиса и отвращението му от самия себе си загубиха остротата си, макар и да не изчезнаха съвсем. Боби му разказа истории от работата си в службата за подпомагане на ветерани. За една жена, която дошла да потърси психиатрична помощ за сина си, който не спирал да играе на конзолни игри, откакто се уволнил. Боби се свързала с първия сержант на момчето и сега то имаше работа в корабостроителницата. Или за случая, когато един мъж дошъл с твърдението, че сексиграчката, натикана в задника му, е свързана със службата. Когато Боби се засмя, Алекс ѝ пригласяше.
Постепенно и той започна да се включва. Разказа ѝ как е от другата страна на Пръстена. Какво е да гледаш Ил или Нова Тера, или както там, по дяволите, я наричаха, обхваната от гърчовете си. Какво е да пътуваш назад със затворник, което пък насочи разговора към първия път, когато превозваха затворник — Клариса Мао, дъщеря на Жул-Пиер и сестра на първия преносител на протомолекулата, — и как я карат напоследък Холдън, Еймъс и Наоми.
Тъкмо тогава го връхлетя болката. Носталгията по екипажа му и техния кораб. Той се наслаждаваше на остроумието на Боби и ненатрапчивата ѝ физическа компания, но онова, което наистина искаше — тогава, а и в последвалите дни, — бе да се върне на „Росинант“. Ето защо краят на разговора им бе толкова неловък за него.
— Между другото, Алекс — вметна Боби и опитът ѝ да накара думите да прозвучат също толкова небрежно и дружески като всичко казано преди това моментално го постави нащрек, — поддържаш ли още връзки с някого във военната корабостроителница?
— Ами, да, познавам няколко души, които още служат в Хеката.
— Чудех се дали не би могъл да ми направиш малка услуга.
— Разбира се — отвърна Алекс. И част от секундата по-късно добави: — Каква?
— Имам нещо като хоби — каза тя и доби някак притеснен вид. — Това е… неофициално.