— За Авасарала ли е?
— Нещо такова. Последния път, когато беше тук, вечеряхме заедно и някои от нещата, които каза, ме накараха да се замисля. Сега, с отварянето на тези нови светове, стават големи промени. Стратегии се пренагласят. Такива ми ти работи. А един от най-големите ресурси на Марс — едно от нещата, за които ще има пазар — е военният флот.
— Не разбирам — каза Алекс и се облегна назад. — Имаш предвид нещо като наемническа работа?
— Имам предвид, че изчезват разни неща. Черен пазар. През последните няколко години преживяхме две доста сериозни войни. Доста кораби отидоха за скрап. На някои май съвсем им загубихме дирите. И флотата е пръсната доста нарядко. Не знам колко енергия хвърлят в момента за издирване на липсващо имущество. Нали знаеш, че имаше нападение срещу корабостроителниците на Калипсо?
— Да, гледах нещо за това.
— Ами, ето ти красноречив пример. Става голям инцидент и първата реакция е да се разбере кой стои зад него и да се възстановят защитите.
— Естествено — кимна Алекс. — Така и трябва да бъде, нали?
— А да се открие какво точно е било загубено при атаката си стои в нечий списък, но не на челните места. При всички тези гадости, дето стават, може и никога да не стигнем до него. И май всички знаят, че е така, макар и да не го споменават.
Алекс отпи, остави бутилката и избърса уста с опакото на ръката си.
— Значи, ако има спекулант в базата, може да се възползва от случая да задигне част от оцелялото оборудване, да го продаде на черния пазар и да го впише към загубите.
— Точно така. Искам да кажа, това винаги го има в известна степен, но точно в момента, когато всичко е в хаос и нещата стават все по-шашави…
— И когато Марс губи много хора, които заминават с корабите на колонистите…
— Да, и това също — съгласи се Боби. Изражението ѝ стана сурово. Алекс се приведе напред, опрял лакти на масата. Миризмата на пъстърва и черен сос още витаеше във въздуха, макар че чиниите вече бяха отнесени. На екрана в предната част на ресторанта някаква млада жена в пародия на бизнес костюм танцуваше на компютърно генерирана попмелодия. Алекс не можеше да познае езика; при определена скорост всички езици звучаха еднакво безсмислено.
— Казваш ми, че разследваш източниците на черния пазар за военно оборудване, което изтича от Марс?
— Оръжия — започна да изброява Боби. — Медицински материали. Муниции. Енергийни брони. Дори кораби.
— И го правиш сама, ей така за забавление, заради нещо, което Авасарала ти е казала.
— Ами, в известен смисъл работя за нея.
Алекс се засмя.
— Почти се страхувам да ти обърна внимание, но ти започна с думите, че имаш нужда от услуга. Не си ми казала още каква е услугата.
— Много от хората в Хеката не искат да говорят с мен. Аз съм пехотинец, те са от флота. Знаеш как е. Ти обаче ги познаваш, а и дори да не ги познаваш, си един от тях — каквато аз никога няма да стана в този живот. Та чудех се, дали не би могъл, като услуга, да ми помогнеш да поровя малко.
Тогава Алекс кимна, но това, което каза, беше:
— Нека да си помисля.
И ето че сега, защото това бе Боби и защото той изпитваше нужда нещо в живота му наистина да приключи окончателно, Алекс отиваше да я види за един последен път и да ѝ каже, че отговорът е „не“. Имаше кораб, при който трябваше да се върне. Ако можеше да направи нещо за нея оттам, с удоволствие би ѝ помогнал. Но първият му приоритет бе да се махне от Марс и да не идва повече тук.
Стигна до началото на коридора ѝ. Железните фенери грееха, създавайки илюзия за улица на Земята преди векове. Отзвук от едно място, където нито той, нито Боби бяха ходили, и въпреки това бе приятно и успокоително. Той вървеше бавно и се вслушваше в тихото бръмчене на рециклаторите, сякаш можеше да долови току зад тях шепота на течащата Темза.
Някъде наблизо извика мъж — единичен, кратък вик. В края на краищата това бе Инис Шалоу. Алекс ускори малко крачка. Пред вратата на Боби спря.
Тя беше затворена, но не плътно. На мястото, където резето среща рамката, имаше черно петно, идеално кръгло и вдлъбнато в панела. Тънка резка светлина по края на вратата показваше къде рамката е била огъната и керамиката се е пръснала. Мъжкият глас прозвуча отново, тихо мърморене, което се усили и завърши сопнато. Идеше от квартирата на Боби.
Сърцето на Алекс биеше три пъти по-бързо от обичайното, когато извади ръчния си терминал и чукна бързо и тихо по линка на местната система за връзка със спешните служби. Въведе сигнал за тревога и потвърждение, но не попълни формата за детайли. Нямаше време. Застана пред вратата, свил ръце в юмруци, и повече от всичко на света му се искаше Еймъс също да бе тук.