— Тату, донеси онзи „Ел Чарос“ — нареди Ерих и един от двамата пазачи се изниза през вратата. — Напоследък съм на текила — обясни той на Еймъс.
— Аз пък не съм — каза Еймъс. — Земята е единственото място, където можеш да намериш свястна текила. Онази на поясните изобщо не става за пиене.
— Предполагам, че там горе няма много синьо агаве.
Еймъс сви рамене и зачака. Тату се върна с висока тънка бутилка и две тесни чашки. Ерих ги напълни, после вдигна едната за наздравица.
— За старите приятели.
— За старите приятели — повтори Еймъс и гаврътна чашката.
— Още една? — попита Ерих и посочи към бутилката.
— Разбира се.
— Разгледа ли квартала?
— Само каквото можах да видя от гарата до тук.
— Не се е променил много — отбеляза Ерих, после млъкна, докато обръщаха шотовете. Той напълни пак чашките. — Лицата се променят, но ъглите си остават същите.
— Странно, тъкмо това си мислех и аз по пътя за насам. За теб обаче нещата са се променили.
— Не и важните — рече ухилено Ерих и размърда малката си съсухрена лява ръка.
Еймъс обхвана с жест стаята, пазачите, обновената сграда около тях.
— Когато си тръгнах, ти бягаше да си спасяваш живота. Така че поне едно нещо се е променило.
— Момчета, можете да си вървите — каза Ерих на Тату и партньора му. Двамата се изнизаха тихо и затвориха вратата след себе си. Това изглеждаше добър знак. Или означаваше, че Ерих е сигурен, че Еймъс не е дошъл да го убие, или пък имаше начин да се защити без помощта на други хора. Нямаше да е пистолет под бюрото. Това бе прекалено директно за Ерих. Еймъс започна да се оглежда небрежно за жици или подозрителни издутини по стола си или по пода отдолу.
Ерих наля още два шота текила и подхвърли:
— Научих нещо важно от теб, когато си тръгна.
— О, я кажи.
— Никога няма да съм най-силният в една стая, освен ако не съм сам. — Той размърда пак недъгавата си ръка. — Но обикновено съм най-умният. Изпълнението на един план може да се възложи на други. Но съставянето му — не винаги.
— Вярно е — съгласи се Еймъс. — Ето защо аз никога няма да бъда капитан на кораб.
Ерих реагира на думите му. Не трепна, нито пък изражението му се промени, но Еймъс видя, че ги отбеляза и ги скъта като важни.
— Обаче винаги си полезен — посочи Ерих. — Винаги си бил полезен. В момента член ли си на някой екипаж?
— Не си ли ме виждал по новините?
— Виждал съм те. Изглеждаш различен. Обръснал си си главата, чупили са ти носа още няколко пъти. Но аз никога не забравям имена.
— Е, във всеки случай не и моето — рече Еймъс. Вдигна чашката в наздравица за Ерих и я гаврътна. — Gracias за което, между другото.
— Значи още си с онзи екипаж, а? — попита Ерих.
— Да. Защо?
— Ами защото в момента седиш в моя офис и пиеш моята текила. Все още се опитвам да го осмисля. Полезен човек като теб винаги може да си намери работа. Ако това искаш, имаш го. Но ако не си тук да търсиш работа, какво търсиш?
Еймъс взе бутилката и си наля още едно. Ерих положи големи усилия да не изглежда нервен. Явно имаше богат опит, защото почти му се удаде. Времето променя много неща. Ерих се бе превърнал от нервен малък хакер с цена за главата му в шеф на внушителна част от пристанищния район на Балтимор. Но някои неща не се променят. Някои издайнически следи никога не изчезват. Докато Ерих стоеше съвършено неподвижно и го гледаше в очите, без да мига, мъничката длан на лявата му ръка се свиваше и отпускаше като бебе, което се опитва да докопа някоя играчка току извън обсега си.
— Ходих в къщата на Лидия — отговори Еймъс, посръбвайки бавно от текилата.
— Вече не е на Лидия. Тя е мъртва — уточни Ерих. — За това ли става дума? След като си тръгна, аз се грижих за нея, както би се грижил самият ти.
— Нима? — повдигна вежди Еймъс.
— Добре де — призна Ерих и извърна смутено глава настрани. — Не точно както би се грижил ти.
— За това също ти благодаря — вметна Еймъс.
— Едно време ти не ме уби, макар че имаше пълно основание да го направиш, а след това не можеше да останеш повече тук — каза Ерих и се приведе напред. Лявата му ръка престана да се свива. — Да напуснеш бе част от услугата, която ми направи. Никога не го забравих. Тя също ми помагаше, отначало. Помогна ми да изградя това, което имам сега. Научи ме да използвам мозъка си, за да побеждавам мускулите. Никога нищо не ѝ е липсвало, ако е било по силите ми да ѝ го дам.