— И аз съм ти благодарен за това — повтори Еймъс. Очите на Ерих се присвиха и той извади дясната си ръка изпод бюрото. В нея държеше късоцевен автоматичен пистолет. Еймъс бе изненадан и малко горд от приятеля си. Ерих отпусна ръка на бюрото, насочил пистолета встрани от Еймъс, по-скоро като предупреждение, отколкото като заплаха.
— Ако си дошъл да разчистваш някакви сметки — подхвърли Ерих, — няма да си първият, излязъл от този офис в чувал.
Еймъс вдигна лекичко ръце, ужким се предава.
— Аз дори не съм въоръжен, шефе. Дойдох да поговорим.
— Ами, говори.
— Това, което си направил за Лидия, е наистина мило — изтъкна Еймъс и свали бавно ръце, но без да откъсва очи от пистолета. — Само че грешиш. Тя не е съвсем мъртва. Част от нея е останала.
Ерих килна глава настрани и вдигна вежди.
— Това май ще трябва да ми го обясниш.
— Има един старец, който я е обичал и е живял с нея, и я е целунал за лека нощ, преди да умре. Къщичка с малка розова градина, която двамата са обработвали заедно. Може би и някакви кучета. Видях една снимка, но не знам дали още ги има.
— Все още не схващам — намръщи се Ерих.
Еймъс се почеса с палец по кокалчетата, мъчейки се да намери думите. Досега не бе изричал на глас тази мисъл и ако сгафеше и Ерих го разбереше погрешно, можеше да се стигне дотам, че двамата да опитат да се убият един друг. Затова си струваше да го обмисли малко.
— Ами, ето какво. Старецът запазва къщата, докато умре. Той е единственото, което Лидия е оставила след себе си. Последното късче от нея. Той запазва къщата.
Ерих остави малкия пистолет на бюрото и си наля още текила. Облегна се, хванал чашката в дясната си ръка. Не би могъл да вземе пак оръжието, без да я пусне, и не би могъл да го стори, преди Еймъс да го докопа. Това бе сигнал и Еймъс усети как напрежението се оттича от мускулите на врата и раменете му.
— Това е по-сантиментално, отколкото бих предположил — подхвърли Ерих.
— Аз не съм сантиментален за много неща — съгласи се Еймъс. — Но когато съм, влагам доста страст.
— Е, чух искането. А каква ми е далаверата на мен? Имах нещо като дълг към Лидия, но не дължа нищо на стареца. Какво печеля, като го оставя на издръжка?
Еймъс въздъхна и дари стария си приятел с тъжна усмивка.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Няма да убия теб и онези двамата отвън. Няма да срина тази организация и да я изградя наново с някого, който ще ми дължи услуга.
— Аха — каза Ерих. — Ето го и него.
Еймъс трябваше да признае, че на Ерих са му пораснали топки. Дори не сведе поглед към пистолета на бюрото, докато го заплашваха. Само удостои Еймъс със своя собствена версия на трагичната усмивка.
— Кого? — попита Еймъс.
— Тими.
— Ами, да, предполагам. Но не би бил първият ми избор. Е, какво ще бъде?
— Не ми струва почти нищо да поддържам къщата на стареца — каза Ерих, после поклати глава, сякаш не се съгласяваше със себе си. — Но и да ми струваше, пак бих го направил. Просто за да държа Тими далеч от моите улици.
— Благодаря ти още веднъж.
Ерих махна пренебрежително със здравата си ръка, после стана и отиде до големия екран в кабинета, който имитираше прозорец. Пистолетът остана да лежи на бюрото. Еймъс се замисли за миг, после се облегна назад и сложи ръце зад главата си, с разперени настрани лакти.
— Забавно, нали? — подхвърли Ерих и посочи през прозореца към нещо, което Еймъс не можеше да види. — Всички тези нови лица и стари ъгли. Едни неща се променят, други — не. Аз се промених, а ти не си.
— Аз живея на космически кораб и понякога се бия с извънземни чудовища — отбеляза Еймъс със свиване на лактите. — Това е различно.
— Там навън има ли нещо по-страшно от наркоман без пари, когато ти държиш дозата му? По-страшно от уличен шеф, който си мисли, че крадеш от дрогата? — Ерих се засмя и се обърна с гръб към прозореца. — Майната му на това. Там навън има ли нещо по-страшно от живот на основна?
— Не — призна Еймъс.
— Е, получи каквото искаше — каза Ерих с безизразен и мъртъв глас. — Разкарай се от града ми или ловният сезон е открит.
Еймъс стана. Беше по-близо до пистолета от Ерих. Усещаше как той го тегли като гравитация. Можеше да го вземе, да убие Ерих, да убие двамата пазачи отвън. До края на деня щеше да притежава парче от старата територия на Ерих и да има мускулите и възможността да заграби останалото. За миг целият сценарий се разигра в главата му.
Вместо това той пъхна палци в джобовете на панталоните си и отстъпи към вратата.