Выбрать главу

— Благодаря за пиенето. Бях забравил колко е хубава текилата.

— Ще кажа на Тату да ти даде някоя и друга бутилка на излизане. Да си ги носиш с теб — рече Ерих.

— Мамка му, няма да откажа.

— Радвам се, че те видях — добави Ерих, после млъкна за момент. — Пистолетът беше празен.

— Така ли?

— Има оръдие, скрито в лампата — обясни Ерих и очите му се стрелнаха за миг към светодиодната лампа на тавана. — С отровни стрелички. Само да кажа една дума, ще убие всички в стаята, освен мен.

— Готино. Благодаря ти, че не я каза.

— Благодаря ти, че още си ми приятел.

Това приличаше на сбогуване, затова Еймъс се усмихна за последен път на Ерих и излезе от стаята. Тату го чакаше в коридора с кашонче текила. Пазачите сигурно бяха следили целия разговор.

— Трябва ли ти помощ на излизане? — попита онзи.

— Не — отвърна Еймъс и вдигна кашончето на рамо. — Много съм добър в напускането.

* * *

Еймъс се остави терминалът му да го заведе до най-близкия евтин хотел и си взе стая. Тръшна пиячката и торбата си на леглото и излезе да се пошляе из улиците. Скоро стигна до една сергия за храна, където си купи нещо, оптимистично наречено на табелата белгийска наденица. Освен ако белгийците не се славеха с ароматизираните си соеви продукти, този оптимизъм изглеждаше неоправдан. Не че имаше значение. Еймъс осъзнаваше, че макар да знае наизуст орбитата на всяка юпитерова луна, няма никаква представа къде е Белгия. Не мислеше, че е в Северна Америка, но познанията му стигаха общо взето дотам. Едва ли бе в положение да критикува кухнята им.

Тръгна към старите гниещи докове, където си бе играл като малък — не по друга причина, а просто за да има някаква цел и да знае от коя страна е водата. Дояде си наденицата и като не видя наблизо кошче, сдъвка и глътна и опаковката. Беше направена от пресовано царевично нишесте и имаше вкус на застояло мюсли.

Малка групичка тийнейджъри мина покрай него, после спря и се обърна да го последва. Бяха в онази трудна възраст, когато вече не са ходещи жертви, но още не са способни на истински зрели престъпления. Идеалната възраст за дребни кражби и изпълняване на поръчки за наркопласьорите, плюс някой и друг грабеж, когато ти се отвори възможност без особено голям риск. Еймъс не им обърна внимание и стъпи върху ръждивата стомана на един стар кей.

Тийнейджърите спряха и заспориха с тихи, но напрегнати гласове. Вероятно решаваха дали печалбата от една самотна мишена с кредитния баланс на външен човек — тук цареше дълбокото убеждение, че всеки извън пристанищния район на Балтимор има повече пари от всеки в него — си струва риска да нападнат мъж с такива размери. Математиката на това уравнение му бе добре позната. Някога той самият бе водил същите спорове. Еймъс продължи да не им обръща внимание и вместо това се заслуша в тихото плискане на водата в подпорите на кея.

В далечината в небето пламна огнена черта като нарисувана с линийка светкавица. След няколко секунди над залива отекна тътен и Еймъс бе връхлетян от внезапен ярък спомен как с Ерих седяха на същите тези докове, гледаха как изстрелват в орбита припаси за електромагнитното оръдие и обсъждаха възможността да напуснат планетата.

За всички извън гравитационния кладенец Еймъс беше от Земята. Но това не бе вярно. Не и в смисъл, който е от значение. Еймъс беше от Балтимор. Това, което знаеше за планетата извън няколкото десетки квартала на бедния район, можеше да се побере върху салфетка. Първите му стъпки извън града бяха, когато слезе от високоскоростната железница в Богота и се качи на совалката, която го откара на Луната.

Чу тихи стъпки по кея зад себе си. Дебатът бе приключил. „За“ беше надделяло над „против“. Еймъс се обърна към приближаващите се хлапета. Няколко от тях държаха импровизирани тояги. Едно имаше нож.

— Не си струва — каза им той. Не сви юмруци, нито пък ги вдигна. Просто поклати глава. — Изчакайте следващия.

Настъпи един напрегнат момент, докато те се взираха в него и той в тях. После, сякаш стигнали до някакво телепатично съгласие, хлапетата се оттеглиха вкупом.

Ерих не бе прав, когато каза, че Еймъс си е същият. Човекът, който бе някога, не беше сбор от личностни черти. Състоеше се от нещата, които знаеше, въжделенията на сърцето си, притежаваните умения. Човекът, който бе някога, преди да си тръгне, знаеше в кои изби се вари хубава пиячка. Кои пласьори имат постоянен запас от качествена марихуана и тютюн на черно. Кои бордеи обслужват местните и кои са там само за да ограбват търсещите тръпка туристи. Онзи човек знаеше откъде може да вземе евтино пистолет под наем и че цената се утрояваше, ако го използва. Знаеше, че е по-евтино да наемеш време в механичен цех и да си го направиш сам. Като пистолета, с който за първи път уби човек.