Но човекът, който бе сега, знаеше как да поддържа в изправност ядрен двигател. Как да настрои магнитните намотки, така че да придават максимум енергия на излитащите йонизирани частици, и как да поправи пробойна в корпуса. Този човек не го бе грижа за тукашните улици, нито за рисковете и удоволствията, които предлагаха. Балтимор може да изглеждаше съвсем същият, но му бе не по-малко чужд от митичната Белгия.
В този момент той разбра, че за последен път е на Земята. Никога повече нямаше да се върне тук.
Събуди се на следващата сутрин в хотелската си стая с половин бутилка текила на нощното шкафче и първия махмурлук, който бе имал от години. За момент си помисли, че е бил толкова пиян, та е подмокрил леглото, но после осъзна, че в задушната жега на стаята е пролял около литър пот. Усещаше гърлото си сухо, а езика — надебелял.
Отми нощната пот и пи гореща вода направо от душа, накланяйки глава назад, така че да изпълни устата му. След десетилетия на филтрирана и стерилизирана вода по кораби и космически станции той се дивеше на всички аромати в тази. Надяваше се не прекалено много от тях да се дължат на микроби или тежки метали.
Извади останалите бутилки текила от кашончето и ги натъпка в сака си, като ги уви в дрехите, за да ги предпази. После взе ръчния си терминал и започна да търси полет обратно към Луната и оттам към Тихо. Беше се сбогувал с Лидия, или поне с частиците, които е оставила след себе си. В известен смисъл се бе сбогувал и с Ерих. На цялата планета не бе останал и един човек, за когото да дава пукната пара̀.
Е, всъщност не беше вярно. Може би все пак имаше един, за когото би дал пукната пара̀.
Той се обади на номера, използван от Авасарала, и на екрана се появи добре сложен младеж с идеална прическа, бледа кожа и огромни зъби. Приличаше на скъп пластмасов манекен.
— Офисът на секретар Авасарала.
— Дай ми Криси, малкият, и по-чевръсто.
Манекенът остана зашеметен за две дълги вдишвания.
— Съжалявам, но секретарката не може…
— Момко — рече насмешливо Еймъс, — току-що се обадих на личния ѝ номер, нали така? Казвам се Еймъс Бъртън. — Лъжа, но той я бе изричал достатъчно често, за да се превърне в нещо като истина. — Работя за Джеймс Холдън. Бас държа, че ако не ѝ кажеш веднага, че съм на телефона, до края на деня ще кандидатстваш за основна.
— Момент, моля — смотолеви манекенът и на екрана се появи синьо-бялата емблема на ООН.
— Бъртън — възкликна Крисджен Авасарала, изниквайки на екрана след по-малко от трийсет секунди. — Защо, да те шибам, си още на моята планета?
— Готвя се за заминаване, шефе, но се сетих, че имам да проверя още някого, преди да си тръгна.
— Мен ли? Защото не те харесвам достатъчно, че да сметна това за мило. На космодрума ме чака совалка за Луната, за да отида да подготвя шибаното парти, преди да е пристигнал марсианският премиер.
— Ти се занимаваш с това?
— Аз се занимавам с всичко и всяка секунда, през която говоря с теб, струва десет хиляди долара.
— Сериозно?
— Не, числото току-що си го измислих. Но адски мразя да летя до Луната, така че и без това го отлагах, за да свърша друга работа. Искаш ли да те хвърля дотам? Мога да го направя, ако това ще те разкара от планетата ми. Какво? Да не би да казах нещо смешно?
— Не, просто ми напомни за някого — отвърна Еймъс. — Както и да е, имам чувството, че това ще е единственото ми пътуване надолу в кладенеца.
— Сърцето ми се къса — подхвърли саркастично тя.
— И понеже така и така съм тук, реших, че ако има нещо, което бих искал да свърша, по-добре да го свърша сега. В смисъл, ако искам да видя някого — продължи той. — Къде сте заключили Прасковка?
— Прасковка?
— Дъщерята на Мао. Клариса. Тя летя с нас няколко месеца, след като се отказа от опитите си да убие капитана. И трябва да призная, че започнах да се привързвам малко към нея.
— Шибал си вашата затворничка? — попита Авасарала със смесено изражение на веселие и погнуса.
— Не — увери я Еймъс. — Не правя такива неща с хората, които харесвам.
13.
Холдън
Системите, към които се бе отворила мрежата от портали, бяха пръснати почти сигурно из галактиката Млечния път. Картографите още изясняваха точното им местонахождение, но първоначалните данни сочеха, че някои от системите са на десетки хиляди светлинни години от Земята и има нещо определено странно във времето и мястото. Когато човек се сблъска с такива невъобразими разстояния, лесно може да забрави колко огромно е пространството дори в една слънчева система. Докато не се опита да намери нещо в него.