По закон всеки пътуващ нанякъде космически кораб трябваше да подаде летателен план и да има работещ идентификатор. Това правеше проследяването на движещи се кораби сравнително лесно. А при идентификатор, който излъчва сигнал, за да знаеш накъде да насочиш телескопа си, един активен двигател можеше да бъде видян от другия край на Слънчевата система. Корабите обаче изключваха захранването, когато са на док за ремонтни работи, така че от мрежата непрекъснато изчезваха опознавателни сигнали. Някои кораби се изваждаха от употреба, така че един идентификатор можеше да спре и никога да не поднови предаването по съвсем законни причини. Новите кораби се появяваха със съвсем нови имена, а продадените регистрираха промени в имената. Някои бяха сглобявани от отпадъчни части, други — в корабостроителници, трети бяха спасявани. И всичко това ставаше на площ от ето квинтилиона квадратни километра космос, плюс-минус някой квадрилион. И това само ако пренебрегнеш факта, че споменатото пространство имаше и трето измерение.
И така, седемнайсет кораба бяха изчезнали през пръстеновите портали и ако Холдън бе прав, вероятно се бяха върнали в родната система под нови имена. На теория имаше как да се добере до желаната информация, но освен ако не искаше да прекара няколкостотин живота в пресяване на сурови данни, щеше да му е нужна помощ.
По-конкретно, имаше нужда от компютър, който да прерови множество огромни бази данни за нови кораби, извадени от употреба кораби, продадени кораби, ремонтирани кораби и загубени кораби, търсейки несъответствия. Даже с много добър компютър и много умен сортиращ софтуер никой програмист не би нарекъл това лесна работа.
А за нещастие, най-добрият софтуерен инженер, когото Холдън познаваше, бе отлетял в неизвестна посока и не отговаряше на съобщенията му. Той не притежаваше уменията да го направи сам, нито времето да ги усвои, нито екипаж, който да свърши това вместо него. Имаше обаче пари.
След края на смяната си по ремонта на „Роси“ с хората на Сакай Холдън се обади пак на Фред.
— Хей, Фред, имам софтуерен проблем. Може ли да наема някого от програмистите ти за една краткосрочна задача?
— Корабът ти се нуждае от ъпдейт? — попита Фред. — Или е нещо, което ще ме вбеси?
— Нещо, което ще те вбеси. Та значи, кой е на разположение да напише един скрипт по поръчка?
Пола Гутиерес имаше длъгнестото тяло и леко уголемената глава на човек, израснал при ниска гравитация. Усмивката ѝ бе остра и професионална. Тя беше софтуерен инженер на свободна практика и преди пет години бе приела шестмесечен договор като консултант на Тихо, а после просто бе останала на станцията, поемайки от време на време някаква работа. Лицето ѝ изпълваше екрана на ръчния терминал на Холдън с тъмни рошави вежди и ослепително бели зъби.
— Ето какво искам и го искам възможно най-бързо — каза Холдън, след като изложи изискванията си. — Може ли да стане?
— И още как — отвърна Пола. — Тихо пази местни копия на всички бази данни за движенията на корабите, така че дори не трябва да се мъчим с времевото забавяне. Обаче бързината ще ти струва скъпо.
— Колко скъпо?
— Хиляда и петстотин на час, при минимум десет часа. Да знаеш предварително, че не обсъждам тарифата и не правя отстъпки.
— Множко ми звучи — отбеляза Холдън.
— Това е, защото съм те сгащила натясно и ще те изцедя докрай.
— Добре, и кога ще започна да получавам резултатите.
Пола повдигна вежди, после сведе очи към нещо извън обсега на камерата.
— Да речем, след двайсет часа. Искаш ли да сортирам данните, или да ти ги подавам както дойдат?
— Пращай ми ги направо, ако обичаш. Няма ли да попиташ за какво ми трябват?
Пола се засмя.
— Никога не питам.
Моника беше наела малък апартамент на нивото за гости на Тихо. Той бе скъп, но за изненада на Холдън не по-хубав от служебните квартири, заделени от Фред за екипажа му. Не много компании се отнасяха към своите хора също толкова добре, колкото към гостите. Но любезността повеляваше да се държи сякаш апартаментът е нещо специално, за да не съжалява Моника за дадените пари, така че той издаваше удивени възклицания, докато оглеждаше просторните стаи и качествените мебели.
— Е, какво каза Фред? — попита Моника, когато Холдън седна на масата за хранене и отпи от приготвения от нея чай.