Терион Лок се предполагаше да е нов тип място в пустотата на системата на Юпитер. Дом за поясните, така смятаха те. Построен от модули, така че да може при нужда да расте или да се смалява. Извън контрола на Земята, Марс или когото и да било. Свободен град в космоса, със собствено правителство, собствени системи за контрол на околната среда. Наоми бе видяла плановете, когато за първи път плъзнаха из мрежата. Року бе накарал да ги отпечатат на тънки пластмасови листове и да ги налепят по стените на кораба. Терион Лок бе новият Йерусалим, преди охраната на Ганимед да го затвори. Никакви колонии без разрешително. Никакви домове. Никакви сигурни пристанища, дори и да са ги построили сами.
Когато това се случи, тя дори още не бе бременна. Не знаеше, че то ще промени живота ѝ.
Филип беше на осем месеца, когато загина „Агустин Гамара“. „Гамара“ бе потеглил от станция Церера на път за изследователската станция на Коалиционния флот на Ошима с товар от органика и хидропонни съоръжения. Десет часа по-късно, докато пътуваше с лежерна тяга от четвърт g, целостта на магнитната му бутилка бе нарушена и ядрото на реактора изтече в кораба. За част от секундата „Гамара“ лумна ярко като слънцето и двеста трийсет и четирима души загинаха. Нямаше останки, а официалното разследване така и не бе приключено, защото не можеше да се стигне до никакъв извод. Злополука или саботаж. Лош късмет или убийство.
Бяха се преместили от скритата килия зад клуба в частен апартамент горе, още по-близо до главината. Въздухът бе изпълнен с твърде чистия озонов мирис на наскоро сменен въздушен филтър. Филип седеше до малката маса, скръстил ръце. Наоми седеше на ръба на малкия пенопластов диван. Взираше се в тъмните очи на момчето и се опитваше да ги свърже в ума си с онези, които помнеше. Устните му с беззъбата, радостна усмивка. Не можеше да каже дали приликата наистина я има, или е само във въображението ѝ. Колко се променя човек между „не съвсем бебе“ и „не съвсем възрастен“? Можеше ли това наистина да е същото момче? Не беше никой друг.
Дупката не бе изоставена. Имаше дрехи в шкафчето, храна и бира в малкия хладилник. Бледите стени бяха нащърбени по ъглите, където щетите от дребни злополуки се бяха натрупали с течение на годините. Той не ѝ каза на кого принадлежи апартаментът, а и тя не го попита.
— Защо не докара „Росинант“? — попита Филип. В гласа му се долавяше колебливост. Сякаш въпросът бе само заместник на онези, които наистина му се искаше да зададе. На които тя искаше да може да отговори. „Защо си отиде? Не ни ли обичаше?“
— На док е, за ремонт. Ще остане там с месеци.
Филип кимна отсечено. Тя можеше да види Марко в това движение.
— Това ще усложни нещата.
— Марко не спомена, че искаш кораба — рече Наоми, като мразеше скритото в думите ѝ извинение. — Каза само, че си в беда. Че бягаш от закона и че бих могла… бих могла да ти помогна.
— Ще трябва да измислим нещо — отвърна той.
Болниците на станция Церера бяха сред най-добрите в Пояса, когато на Наоми ѝ наближи времето да ражда. Никой от двама им нямаше достатъчно пари, за да отидат на Европа или Ганимед, докато трае бременността. Раждането представляваше по-голям риск за поясните, отколкото за човек, живеещ при постоянна гравитация, а бременността на Наоми вече бе минала през две фалшиви тревоги. Двамата с Марко се настаниха в евтина квартира под наем до болницата, една от десетките, които се даваха на поясни, дошли за лечение. Условията на договора бяха отворени, позволяваха им да останат до момента, когато няма да имат нужда от лекарите, сестрите, специализираните системи и медикаментите, с които се гордееше медицинският комплекс.
Наоми още помнеше формата на леглото, евтините пластмасови завеси с щампован на тях звезден пейзаж, които Марко бе окачил на входната врата. От миризмата им ѝ се гадеше, но той бе толкова доволен от себе си, че тя ги търпеше. А и през бременността ѝ се гадеше почти от всичко. Спеше по цял ден и усещаше как бебето мърда в нея. Филип бе неспокоен зародиш. Тя не се бе чувствала като дете, което ражда. А като жена, която контролира съдбата си.
— Колко души трябва да измъкнеш? — попита Наоми.
— Общо петнайсет.
— Заедно с теб ли?
— С мен шестнайсет.
Тя кимна.
— Някакъв багаж?
— Не — каза той и сякаш се канеше да продължи. Но след миг извърна поглед.
Тогава Церера се намираше още под контрола на Земята. Повечето жители на базата бяха поясни, сключили договори с някоя марсианска или земна корпорация. Земна охрана от поясни. Земен контрол на трафика от поясни. Марсиански биоизследвания от поясни. Марко се смееше на всичко това, но в смеха му имаше горчивина. Той наричаше Церера най-големия храм на Стокхолмския синдром, издигнат от човечеството.