Всеки от пътуващите с Року бе внесъл част от дела си за СВП, включително и Наоми. И СВП се грижеше за тях в последните дни на бременността ѝ: местни жени носеха храна в квартирата ѝ, местни мъже водеха Марко по баровете, за да има с кого да говори, освен с нея. Наоми не мислеше много за това, освен че бе благодарна. Онези нощи, когато Марко бе навън и пиеше с местните, а тя лежеше сама в леглото си с Филип, а умът ѝ се рееше в тишината, бяха изпълнени с почти свръхестествено доволство. Или поне така си ги спомняше сега. Навремето, когато не знаеше какво ѝ предстои, може би го бе възприемала различно.
— Къде трябва да отидете?
— Не говорим за това — каза Филип.
Наоми отметна косата от очите си.
— Доведе ме тук, защото е сигурно, sa sa? Така че какво — не искаш да бъдеш подслушан от някого или мислиш, че ще се компрометираш, като ми го съобщиш? Защото, ако не ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш какво искаш, значи не ми вярваш достатъчно, за да съм тук.
Думите съдържаха повече нюанси от допустимото, като че ли простите логически факти говореха и нещо за това защо си е тръгнала. За това какви са един за друг. Тя долавяше скърцането на думите, но не знаеше какво чува в тях Филип, нито какво е трябвало да каже различно. За момент нещо трепна върху лицето му. Тъга или омраза, или болка, но изчезна прекалено бързо, за да може тя да го разпознае. Нов слой вина легна върху нея, притисна я. В сравнение с онази, която вече носеше, бе незначителна.
— Той нареди да ти кажа, след като напуснем станцията — рече Филип.
— Явно не е знаел, че ще организирам транспорт с друг кораб. Плановете се променят. Това е нормално.
Филип се втренчи в нея, а очите му бяха твърди като камъчета. Тя осъзна, че неволно е цитирала Марко. Може би Филип бе приел като плесница, че тя изявява претенции върху баща му, като използва неговите думи. Не знаеше. Не го познаваше. Трябваше постоянно да си го напомня.
— Има уговорено място на среща.
— А срок има ли?
— Да.
— Кога?
Тя видя в очите му да се мержелее „Не говорим за това“. Когато заговори, гласът му бе по-тънък, по-млад. По-уязвим.
— Скоро.
— Колко скоро?
Той извърна очи.
— Много.
Навремето тя знаеше, че на Церера има радикални фракции на СВП, но това не я смущаваше. Радикалните СВП също бяха СВП и това ги правеше нейно семейство. Като лудия чичо, който се напива и започва побоища, може би, но в този момент, когато Земята вдигаше тарифите, а Марс сваляше изкупните цени на рудата, чувството, че са под обсада, караше поясните да застават преди всичко на страната на поясните. А и след като бе пътувала известно време с Року, приказките за убиване на земляни и марсианци се бяха превърнали в нещо като бял шум.
Раждането бе трудно. Трийсет часа родилни мъки. Мускулите на коремната ѝ стена, отслабени от цял живот в непостоянна гравитация, се бяха разкъсали. Ако се намираха на кораба на Року или дори на станция Хигия, тя би могла да умре, а с нея и бебето. Но медицинският комплекс на Церера бе виждал и преди подобни случаи, че и по-тежки. Една сивокоса жена с катедрала от татуировки по ръцете стоеше през цялото време в стаята ѝ и ѝ пееше тихо на суахили и арабски. Наоми още можеше да я види и да чуе гласа ѝ, макар че бе забравила името. Ако изобщо някога го е знаела.
Филип пое първия си изтощен, гневен дъх в пет часа сутринта в деня след влизането ѝ в комплекса. Автоматичният педиатър го сканира, замисли се за петте най-дълги секунди в живота на Наоми и обяви, че бебето е в стандартните граници. Сивокосата жена го сложи на гърдите ѝ и изпя благословия.
Тогава и през ум не ѝ бе минало да се зачуди къде е Марко. Бе предположила, че стои в някоя чакалня, готов да раздаде някакви еквиваленти на пури, щом пристигне новината. За нея и техния син. А може би това дори бе вярно.
— Трябва ли да стигнем дотам или е достатъчно да напуснем станцията? — попита Наоми.
— Минимум да напуснем станцията. По-добре е да стигнем дотам, но твърдо не можем да останем тук.
— И къде отиваме?
— Купът Унгария. — Това бе група дребни астероиди. С високо албедо. Не станция, а складово пространство със свободен достъп. Толкова близо до вътрешните планети, колкото можеха да стигат скалите на Пояса.
— Ще се срещаме ли с някого там?