— Не там. След няколко дни ще пристигне кораб. В посока към Слънцето. Но насочен към Унгария. Казва се „Пела“.
— А после?
Филип направи поясния жест за свиване на рамене. Явно тя можеше да знае толкова, но не и повече. Наоми се зачуди какво ще стане, ако го притисне, обаче бе наясно, че не би направила такъв експеримент. „Съжалявам — помисли си. — Обичах те повече, отколкото някога съм обичала нещо. Щях да остана, ако можех. Щях да те взема с мен.“
Филип погледна към нея, после извърна очи.
Бе прекарала седмиците след раждането предимно във възстановяване. Бебето ѝ пречеше да спи дълго, но ако се изключи една седмица с наистина адски колики, гледането му не бе нито по-трудно, нито по-лесно, отколкото очакваше. Най-лошото бе скуката, а за пропъждането ѝ помагаше Марко. Местната група, с която пиеше, се състоеше от механици и техници в порта и Марко ѝ носеше инженерни проблеми, които те се опитваха да решат. Това бе от работата, която консултанти биха вършили за половин заплата. Тя я вършеше от добра воля и от нуждата да се занимава с някаква интелектуална дейност. Докато Филип спеше в малката си пластмасова люлка, Наоми преработваше диагностични програми за водни рециклатори. Създаваше виртуални циклогенератори за детектори на напречни сили. Проектираше софтуерни блокове за проверка на границите на издръжливост на магнитните бутилки.
Онези граници, които не след дълго щяха да изневерят на „Гамара“.
— Добре — каза Наоми. — Ще видя какво мога да направя.
— Имаш ли достъп до друг кораб? — попита Филип.
— Може да успея да наема нещо.
— Не можеш просто да наемеш совалка. Трябва да е непроследимо.
Тоест, разбра тя, каквото имаше да става, то щеше да прати хора с пушки след Филип, Син и останалите. Може би охрана, може би съперническа фракция, може би нещо друго, за което още не се сещаше. Но щеше да има последствия. И насилие.
— Може да успея да наема нещо дискретно — каза Наоми. — Ако не се получи, ще се погрижа да не го проследят до теб.
Филип преглътна. За момент тя зърна в очите му искрица страх. Той вече бе на шестнайсет. Една година по-млад, отколкото тя, когато срещна баща му. Три години по-млад, отколкото когато го притискаше към гръдта си да го нахрани.
— Щях да те потърся, ако той ми бе позволил — изрече Наоми. Думите се изляха от устата ѝ, тласкани от нужда, която не можеше да контролира. Той беше юноша. Вече носеше бремето, с което го бе натоварил Марко. Да го прави отговорен и за нейните чувства не бе хубаво. Тя се изправи. — Просто щях да го сторя. Ако ми беше позволил.
„Ако ми беше позволил.“ Думите бяха тежки и токсични като олово. „Щях да постъпя както исках, само че той още ме контролираше. И ме контролира до ден-днешен. След всички тези години, с всички тези промени и с всичко, което съм направила и което съм станала, не бих те оставила на него, обаче Марко още ме контролира. Ограничава ме. Наказва ме, задето не му позволих да ме командва изцяло.“
— Добре — отвърна кратко Филип. Лицето му бе безизразно.
Наоми кимна. Беше стиснала юмруци толкова силно, че кокалчетата я боляха. Насили се да се отпусне.
— Дай ми един ден. След това ще знам повече.
— Ела в клуба — предложи Филип. — Ако не сме там, просто изчакай и ще се свържем с теб. Трябва да сме постоянно в движение.
„Мислех, че мога да остана с теб“, мина ѝ през ума, а после тя се намрази за разочарованието, което почувства. Това не беше повторно събиране. Тя може да бе дошла тук заради недовършената си работа с Филип, но той се занимаваше с нещо друго. Нещо, което бе довело отдавна загубената му майка обратно в неговия свят. Ако тя искаше да седи с него, да ядат сладки и да си разказват истории, както не са правили никога, това си беше неин проблем.
— Убеди ме — каза Наоми. Поколеба се, после се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, той заговори пак, с напрегнат глас. Сякаш думите бяха трудни за изричане.
— Благодаря ти, че дойде.
Тя ги усети в гръдната си кост, все едно някой блъска с чук по костите над сърцето ѝ. Филип я гледаше от масата. Толкова приличаше на баща си. Наоми се опита да си представи, че и тя самата някога е била толкова млада. Опита се да си представи, че на онази възраст би знаела как да подбере думи, които са съвършено безсъдържателни, затрогващи и жестоки. Усети как усмивката разтегля на милиметър устните ѝ. Това бе по-скоро израз на тъга, отколкото на веселие.
— Той ти е заръчал да кажеш това — отбеляза тя. — Нали?
Мълчанието на момчето можеше да се изтълкува по стотици различни начини.