След „Гамара“ Марко се бе прибрал пиян и щастлив от празненството си. Тя му изшътка да пази тишина, за да не събуди бебето. Марко я грабна на ръце и я завъртя в малката стая, докато глезенът ѝ се удари в леглото и тя изквича от болка. Тогава той я сложи да легне и се зае да разтрива дребната контузия. Да я целува. Вдигна очи към нея с усмивка, която колкото искаше, толкова и обещаваше, и тя си помисли дали биха могли да се любят достатъчно тихо, че Филип да не се събуди. За това си мислеше, когато той я унищожи.
— Успяхме. Ти успя, que si?
— Какво сме успели? — попита тя, отпускайки се на гела на леглото.
— Да си го върнем за Терион Лок — рече Марко. — Да защитим Пояса. Нас. Него.
Той кимна към бебето. Палецът на Филип бе пъхнат в отпуснатата му от съня уста, а очите му бяха затворени така, сякаш никога повече нямаше да се отворят. Тя знаеше още преди да разбере какво знае. Електрически студ изпълни сърцето ѝ, стомаха ѝ, цялото ѝ тяло. Марко го долови. Споменът за загадъчната му усмивка, докато се взираше в нея покрай коляното ѝ, още пламтеше в ума ѝ.
— Какво съм успяла? — попита тя.
— Идеалното престъпление — отвърна той. — Първото от много.
Тя разбра. „Гамара“ бе погубен с нейния код. Загиналите там хора бяха умрели заради нея, и всички груби приказки и мърморене на Року престанаха да бъдат празни дрънканици. Сега Марко бе убиец. Тя също. Въпреки това продължиха и правиха любов — той прекалено разгорещен и опасен, за да му откаже, а тя прекалено шокирана, за да може дори да осъзнае колко ѝ се иска да възрази. Мразеше станалото, но го бяха направили. Това бе началото на мрачните времена, но сега, като погледнеше назад, всичко останало — депресията, страхът, загубата на Филип, неуспешното ѝ самоубийство — се съдържаше в тази нощ.
Надписът над портите на ада, с дребен шрифт.
Да наеме квартира до космодрума бе лесно. Имаше достатъчно пари да си купи анонимен кредит, да го пренасочи през външно обменно бюро и да го върне във временна сенчеста сметка. Струваше ѝ се странно само защото толкова отдавна не ѝ се бе налагало да минава по този път. Откакто се бе записала на „Кентърбъри“, а това сякаш бе преди седем живота.
Тя седеше на тънкото легло от омекотяващ гел и чакаше да отминат плачът и гаденето. Щяха, макар в най-лошия момент да ѝ се струваше, че може никога да не отминат. После си взе дълъг душ, преоблече се в чисти дрехи, купени от една будка. Докато твърдата буца компресиран плат се разширяваше в комбинезон, гледката ѝ напомни за насекомо, излизащо от пашкула си. Стори ѝ се, че това би трябвало да е метафора за нещо.
Ръчният ѝ терминал показваше, че има още шест нови съобщения от Джим. Тя не ги пусна. Ако го бе сторила, изкушението да отговори — да му признае и да почерпи утеха от него, да поговори с някого, на когото имаше пълно доверие — щеше да е прекалено силно. Освен това той щеше да се почувства длъжен да направи нещо. Да дойде и да оправи положението. Да се напъха в кашата, която тя бе забъркала, в нещата, които тя бе сторила. Разстоянието между тук и там, между Марко и „Росинант“, бе прекалено ценно, за да го пожертва. Времето за утеха щеше да дойде по-късно, когато свърши каквото е необходимо. Когато спаси Филип. Когато се измъкне от Марко. Затова не пусна съобщенията. Но и не ги изтри.
Даже навремето, когато пътуваше с Року, Марко се стремеше да отгледа лидера в себе си. Беше добър в тази работа. Колкото и на зле да отиваха нещата, той винаги съумяваше да създаде впечатлението, че всяка нова пречка е била предвидена, че всяко решение — дори тези, с които той по всякаква логика нямаше нищо общо — някак си се дължи на неговата гениалност. Веднъж ѝ бе обяснил как го прави.
Номерът, каза той, е да направиш прост план, който общо взето не може да се обърка, така че винаги да разполагаш с нещо, а после да трупаш рисковете върху него. Да измислиш друг вариант, който вероятно ще се провали, освен може би в един от сто случая, но ако стане, ще изглеждаш като бог. И трети, който ще сработи в един от двайсет случая и при успех ще те накара да изглеждаш най-умният в стаята. И четвърти, който ще се осъществи в един от пет случая, но ще изглежда сякаш си знаел, че можеш да го направиш. А ако всичко това се провали, пак ще имаш първоначалния си план — онзи, който ще успее винаги.
Ако Марко можеше да се обобщи в една фраза, тя щеше да е: успявай винаги.
През годините Наоми неведнъж се бе чудила къде е нейното място в тази класификация. Дали е рискът едно на сто, или е сигурната работа? Никога не бе разбрала и нямаше начин да разбере. Всъщност, вече дори не я интересуваше, освен може би като лек сърбеж на мястото на липсващ пръст.