А ето че сега пак бе тук и изпълняваше желанията му. Той я бе направил съучастничка в плановете си, каквито и да бяха те. Този път обаче тя бе наясно с кого си има работа. Не беше вече момичето, което той бе подлъгал да саботира „Гамара“. Не беше влюбена до уши тийнейджърка. А и Филип не беше бебето, което можеше да бъде отмъкнато и държано като заложник за доброто ѝ поведение. За мълчанието ѝ.
Така че може би — може би — това бе желаният от нея момент. Може би Марко бе допуснал грешка, като я повика. Тя изтласка тази мисъл от ума си. Беше прекалено опасна, прекалено сложна. Бе твърде вероятно Марко да е предвидил, че ще си помисли точно това.
Трябваше да рови близо час в директорията на станцията, за да открие адреса, при все че знаеше какво търси. Нямаше представа с какво се занимава дружеството „Експорти Външен ръб“, освен че е достатъчно сенчесто, за да не ѝ се иска да работи с него, и достатъчно компетентно, за да знае за марсианските претенции относно спасяването на „Росинант“. Наоми откри физическия им адрес — сектор, различен от онзи, където бе ходила последния път — и хвана кола.
Складовете до космодрума се намираха в постоянно текучество. Натискът на търговията и ефикасността държаха всяко пространство в употреба, с възможно най-малки промеждутъци между договорите за наем, товарене и разтоварване. Надписът върху вратата от закалено стъкло гласеше ЕКСПОРТИ ВЪНШЕН РЪБ, но след седмица, ден, час можеше да е нещо друго.
Един млад мъж зад гишето ѝ се усмихна. Имаше късо подстригана коса и кожа с няколко оттенъка по-тъмна от нейната. Очилата му със стоманени рамки може да бяха превземка или пък интерфейсно устройство. Тя никога досега не го бе виждала.
— Здравейте — поздрави Наоми.
— Госпожице Нагата — отвърна дружески мъжът, все едно бяха стари познати. — Доста време мина. Съжалявам да ви го кажа, но в момента нямаме никаква работа, подходяща за вашия кораб.
— Не съм дошла за това — обясни тя. — Искам да наема кораб. И трябва да го направя много дискретно.
Изражението на мъжа не се промени.
— Това може да се окаже скъпо.
— Трябва да побира екипаж от не повече от двайсет души.
— За колко дълго ви е нужен?
— Не знам.
— Ще превозва ли товар?
— Не.
Очите на мъжа се разфокусираха за момент. Значи очилата бяха интерфейс. Наоми скръсти ръце.
„Едно на сто — помисли си тя, — появявам се със собствен боен кораб, готова да откарам хора от Церера. Едно на двайсет, знам как да намеря някого, който да го направи.“ Зачуди се какъв ли е планът „едно на пет“. Ами сигурният?
Мъжът отново фокусира погледа си върху нея.
— Мисля, че ще можем да ви помогнем — каза той.
15.
Алекс
Пътуването до болницата бе кошмарно. Докато колата се носеше по коридорите, болкоуспокояващите започнаха да действат. Комбинацията от болка и изострени усещания в тялото му се превърна в дълбоко и обезпокоително чувство, че нещо не е наред. Изведнъж, когато вече бяха до входа на спешното отделение, времето заработи на пресекулки, докато той ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Никой от медиците не му обръщаше особено внимание.
Всички се бяха съсредоточили върху Боби.
Очите на едрата жена бяха затворени и една бледа пластмасова тръбичка излизаше от устата ѝ, държейки челюстите ѝ разтворени. От мястото си Алекс можеше да различи само части от показанията на екрана на носилката ѝ, а и не бе сигурен как да ги тълкува. Гласовете на медиците бяха отсечени и напрегнати. Думи и изрази като „опитвам инхалиране“, „стабилизира се“ и „имаме постоянно налягане“ тласкаха Алекс към ръба на паниката. Тялото на Боби, или поне каквото виждаше от него, лежеше отпуснато. Той си повтаряше, че не е мъртва. Ако бе мъртва, нямаше да се опитват да я спасят. Надяваше се да е прав.
В интензивното откри, че го вкарват в автоматично хирургично легло, не много по-различно от това на „Росинант“. Сканирането продължи може би минута и половина, но сякаш отне цяла вечност. Той все се въртеше, търсейки Боби, после си спомни, че сега тя е в друга стая. Дори тогава не разбираше до каква степен раните и болкоуспокояващите са размътили ума му, докато не дойде полицията и той не се опита да им обясни какво е станало.
— И как се вписва в това жената с бойната броня? — попита Боби.
Тя седеше на болничното си легло. Халатът ѝ бе от дебела хартия за еднократна употреба с напечатано на нея като шарка името на болницата „Бхамини Пал“, тъмносиньо на светлосин фон. Косата ѝ бе събрана отзад в хлабав кок, а на лявата ѝ буза и кокалчетата ѝ имаше тъмни синини. Когато се размърда, движението бе предпазливо. Алекс се движеше по този начин, когато бе прекалил с физическите упражнения и го понаболяваше тук-таме. Той не бе прострелян два пъти като нея — веднъж в левия бял дроб и веднъж в десния крак — и въпреки това сериозно се бе замислил дали да не вземе инвалидна количка, за да стигне от своята стая до нейната.